Той се наведе, за да проследи с целувки очертанията на устата й, на бузата й, на полепналата с пясък линия на челюстта й. Целувките му се спуснаха по гърлото й, дъхът му пареше кожата й. Заровила пръсти в мокрите му къдрици, Ема се взираше удивено в небето над тях, рееше се сред звездите, блещукащи и студени, и си мислеше, че това не би могло да се случва, че хората не получаваха онова, което искат, просто така.
- Джулс - прошепна тя. - Моят Джулиън.
- Винаги - прошепна той в отговор и отново намери устата й, - винаги.
А после двамата потънаха един в друг с неизбежността на вълна, разбиваща се в брега. Огън се разля по вените на Ема, когато бариерите между тях изчезнаха; тя се опитваше да запечата в паметта си всеки миг, всеки жест - усещането на ръцете му, стиснали раменете й, задавения му стон, начина, по който той се разтопи в нея, напълно изгубен. До последния миг в живота си, мислеше си Ема, щеше да си спомня как той зарови лице в шията й, повтаряйки името й отново и отново, сякаш всички други думи бяха забравени завинаги в дълбините на океана. До последния си час.
Когато звездите престанаха да се въртят, Ема лежеше в сгъвката на ръката му, вдигнала очи нагоре. Сухото му яке беше метнато върху тях. Джулиън се взираше в нея, подпрял глава на едната си ръка. Изглеждаше замаян, клепачите му бяха натежали. Пръстите му описваха бавни кръгове върху голото й рамо. Сърцето му все още биеше лудо, блъскаше се до нейното. Толкова много го обичаше, че й се струваше, че гърдите й се разкъсват.
Искаше да му го каже, ала думите заседнаха в гърлото й.
- Това... - започна тя. - Това първата ти целувка ли беше?
- Не, упражнявах се на случайни минувачи. - Той се усмихна широко, необуздан и красив на лунната светлина. - Да. Това беше първата ми целувка.
По тялото на Ема пробяга тръпка. „Обичам те, Джулиън Блекторн - помисли си тя. - Обичам те повече от светлината на звездите."
- Не беше зле - изрече на глас и му се усмихна.
Джулиън се разсмя и я притегли към себе си. Тя се отпусна в извивката на тялото му. Въздухът беше студен, ала на нея й беше топло тук, в този малък кръг с Джулиън, скрити от една скала, увити в дебелото яке, което миришеше на него. Ръката му бе нежна в косата й.
- Шшт, Ема. Заспивай.
Тя затвори очи.
Ема заспа до океана и този път не й се присъниха кошмари.
- Ема. - Ръката му беше на рамото й и я разтърсваше. -Ема, събуди се.
Обърна се и примига, а после замръзна от изненада. Над тях нямаше таван, а само ярко, синьо небе. Тялото й беше схванато и я болеше, кожата й бе ожулена от пясъка.
Джулиън се бе надвесил над нея. Беше облечен, лицето му имаше сивкавобелия цвят на пепел. Ръцете му пърхаха около нея, без да я докосват съвсем, като пеперудите на Тай.
- Някой беше тук.
Сега вече тя се надигна. Седеше на плажа, малък, пуст полукръг, ограден от двете страни от скали, протягащи се към океана. Пясъкът около нея бе изровен и тя се изчерви, заляна от вълната на спомена. Трябва да бе около обед, макар че, за щастие, плажът беше празен. Освен това й беше познат. Бяха близо до Института, по-близо, отколкото бе предполагала. Не че се беше замислила особено за това.
Пое си дълбоко дъх.
- 0, господи.
Джулиън не каза нищо. Дрехите му бяха мокри, в гънките им беше полепнал пясък. Самата тя също беше облечена, осъзна тя със закъснение. Джулиън трябва да я беше облякъл. Единствено краката й бяха боси.
Морето се беше отдръпнало, оставяйки след себе си водорасли. Стъпките им от предишната нощ, отдавна бяха заличени, ала в пясъка имаше други следи. Изглеждаше така, сякаш някой се беше покатерил през една от скалите, приближил се бе до тях, а после се бе върнал по същия път, по който беше дошъл. Две пътечки от стъпки. Ема ги зяпна ужасено.
- Някой ни е видял?
- Докато сме спали - отвърна Джулиън. - Аз също не се събудих. - Ръцете му се свиха до тялото. - Някой мундан, надявам се, решил, че сме двойка глупави тийнейджъри. - Той изпусна дъха си и повтори: - Надявам се.
Спомени от предишната нощ изникнаха в главата на Ема - студената вода, демоните, Джулиън, който я носеше, Джулиън, който я целуваше. Тя и Джулиън, вплетени един в друг върху пясъка.
Джулиън. Струваше й, че никога вече няма да може да мисли за него като Джулс. Джулс бе нейното детско име за него. А те бяха оставили детството зад гърба си.
Джулиън се обърна, за да я погледне и тя видя страданието в очите му с цвят на море.
- Толкова съжалявам - прошепна. - Ема, толкова много съжалявам.
- За какво?