Думите й го накараха да потръпне.
- Аз действително те обичам, Ема.
Ема потърка ръце, за да се стопли, и си помисли как с годините океанът може да срине дори каменни стени, изтръгвайки късчета от онова, което някога е било непревземаемо.
Първото, което Ема видя, когато се върнаха в Института (по пътя натам разказа на Джулиън за случилото се в средоточието), бе, че колата, която бе оставила пред входа на пещерата, е паркирана пред входните стъпала. Второто бе, че Даяна седеше върху капака й и изглеждаше освирепяла като оса.
- Какво си мислехте? - попита тя и Ема и Джулиън се заковаха на място. - Сериозно, Ема, да не сте си изгубили ума?
За миг на Ема буквално й се зави свят - възможно ли бе Даяна да говори за тях с Джулиън? Да не би тя да бе тази, която ги беше намерила на плажа? Хвърли страничен поглед на Джулиън и видя, че той бе точно толкова пребледнял от шок, колкото се чувстваше и тя.
Тъмните очи на Даяна се впиха в нея.
- Чакам обяснение. Как можахте да си помислите, че е добра идея да отидете при средоточието сами?
Ема бе прекалено изненадана, за да измисли отговор.
- Какво?
Очите на Даяна се местеха между нея и Джулиън.
- Получих съобщението за средоточието едва тази сутрин - каза тя. - Втурнах се насам и открих колата празна. Изоставена. Помислих си... нямате представа какво си помислих, но... - Ема усети как я жегва чувство на вина. Даяна се бе тревожила за нея. И за Джулиън, който дори не бе отишъл при средоточието.
- Съжалявам - отвърна тя и наистина го мислеше. Убедеността й от предишната вечер, увереността, че постъпва правилно, като отива при средоточието, се беше изпарила. Сега се чувстваше изтощена и не по-близо до отговора отпреди. - Получих съобщението и просто отидох... не исках да чакам. И моля те, не се сърди на Джулиън. Той не беше с мен. Откри ме по-късно.
- Откри те? - Даяна изглеждаше озадачена. - Къде те откри?
- На брега. В пещерата има врати... нещо като Портали... и един от тях отвежда право в океана.
Изражението на Даяна стана наистина загрижено.
- Озовала си се във водата? Но ти ненавиждаш океана. Как...
- Джулиън дойде и ме измъкна - обясни Ема. - Почувствал ужаса ми във водата. Нали сме парабатай. - Тя хвърли поглед към Джулиън, чиито очи бяха ясни и открити. Вдъхващи доверие. Не спотаяващи нищо. - Отне ни доста време да се върнем.
- Е, това, че си се натъкнала на морска вода, е интересно. - Даяна се плъзна от капака на колата. - Предполагам, че е същата вода, намерена върху телата.
- Как прибра колата? - попита Ема, докато се отправяха нагоре по стъпалата.
- Естествено, това, което искаш да кажеш всъщност, е: „Благодаря ти, Даяна, че прибра колата" - отвърна Даяна, докато влизаха в Института, и изгледа критично мокрите им, изцапани с пясък дрехи, драскотините по кожата им и разчорлените им коси. - Защо не събера всички в библиотеката? Крайно време е да обменим малко информация.
Джулиън се прокашля.
- Защо толкова късно?
Даяна и Ема го погледнаха озадачено.
- Толкова късно какво? - попита Даяна най-сетне.
- Защо си получила съобщението за средоточието едва тази сутрин? Моят телефон беше останал без батерия, което бе глупаво от моя страна, но... каква е причината ти да не го получиш?
- Нищо, което да те засяга - отвърна Даяна рязко. - Вървете да се изкъпете. Разбирам, че разполагате с важна информация, но докато не измиете този пясък от себе си, не мога да се съсредоточа върху нищо, освен върху това, колко ли ви сърби навсякъде.
Ема възнамеряваше да се преоблече, когато отиде в стаята си, наистина. Ала въпреки че бе поспала на плажа, бе толкова изтощена, че рухна в мига, в който седна на леглото.
Няколко часа по-късно, след като си бе взела набързо душ, тя си обу чисти дънки и потниче и изтича в коридора, чувствайки се като мундански тийнейджър, закъсняващ за час.
Хукна към библиотеката и откри, че всички вече бяха там, всъщност изглеждаха така, сякаш бяха дошли доста отдавна. Тай се беше настанил в единия край на най-дългата маса, огрявана от лъчите на следобедното слънце, с купчина листове пред себе си. Марк седеше до него; Ливи се беше покачила върху масата, боса, и танцуваше напред-назад със сабята си. Даяна и Дру забавляваха Тави с някаква книга.
- Даяна каза, че си била при средоточието - заяви Ливи, размахвайки сабята си, когато Ема прекрачи прага. Кристина, която стоеше до един рафт с книги, я изгледа непривично хладно.
. - Да се биеш с мантиди без мен - подхвърли Марк. - Не е честно.
- Нямаше мантиди. - Ема се настани на масата срещу Тай, който все още си драскаше нещо, и се залови да им разкаже какво бе открила в пещерата. По средата на историята в стаята влезе Джулиън, чиято коса също бе влажна. Носеше тениска с цвят на нефрит, от която очите му изглеждаха наситено зелени. Погледите им се срещнаха и Ема забрави какво казваше.