Ема се присъедини към нея до вратата и двете надникнаха навън.
- Баровете в Мексико са много по-хубави - каза Кристина. - Според мен някой е повърнал в онзи ъгъл.
Тя посочи. Ема не погледна натам, но й повярва. Светлината в бара не беше просто приглушена, а направо оскъдна. Циментовият под беше осеян с угарки. Имаше поцинкован барплот, а зад него - огледало, върху което с маркер бяха надраскани цените на различни напитки. Мъже във вълнени ризи и дънки се бяха скупчили около билярдна маса с опърпан филц. Други стояха край бара и пиеха мълчаливо. Мястото миришеше на вкиснала стара бира и цигарен дим.
Прегърбен, в далечния край на бара стоеше мъж с познато сако на тънко райе. Стърлинг.
- Ето го - каза Ема.
- Проследяващата руна не лъже.
Кристина се мушна под ръката й и пристъпи в стаята. Ема я последва. Усети лекия натиск върху кожата си, който съпровождаше погледите на голям брой мундански очи, ала магическият прах издържа. Барманът вдигна глава, когато вратата на кухнята се затвори, вероятно търсейки колегата си, но когато не видя нищо, отново се залови да бърше чаши.
Докато Ема и Кристина се приближаваха, върху лицето на Стърлинг пробяга необикновено изражение. Смесица от шок, последван от отчаяние, последван от нещо като развеселеност. На плота пред него имаше чаша, пълна до половината със златиста течност; той я грабна и я довърши на един дъх. Когато трясна чашата на бара, очите му искряха.
- Нефилими - изръмжа той.
Барманът го погледна изненадано. Няколко от другите посетители се размърдаха неспокойно на столовете си.
- Точно така - каза Стърлинг. - Те си мислят, че съм луд. -Той махна към останалите в бара. - Говоря на въздуха. Ала вас, вас изобщо не ви е грижа. Тук сте, за да ме измъчвате.
Той се изправи, олюлявайки се.
- Леле - подхвърли Ема. - Ти си пиян.
Стърлинг направи жест, сякаш стреля с пистолет по нея.
- Много си наблюдателна, русокоске.
- Мой човек! - Барманът трясна една чаша върху плота. -Ако ще си говориш сам, върви навън. Разваляш атмосферата.
- Това място има атмосфера? - учуди се Ема.
- Ема, съсредоточи се - каза Кристина и се обърна към Стърлинг. - Не сме тук, за да те измъчваме. А за да ти помогнем. Непрекъснато ти го повтаряме.
- Повтаряйте си го на себе си - изсъска той и метна пачка банкноти на плота. - Чао, Джими - подхвърли към бармана. - До никога.
След това се отправи към вратата и я бутна. Ема и Кристина се втурнаха след него.
Ема се радваше, че отново е навън. Стърлинг вече бързаше надолу по улицата, навел глава. Слънцето беше залязло и уличните лампи бяха запалени, изпълвайки въздуха с бяло сияние. По булеварда фучаха коли.
Стърлинг се движеше наистина бързо. Кристина извика след него, но той не се обърна, просто се прегърби в сакото си и ускори крачка. Внезапно зави наляво и изчезна между две сгради.
Ема изруга под носа си и се затича. Вълнение опари вените й. Обичаше бягането, обичаше начина, по който то изличаваше всяка мисъл от главата й и я караше да забрави всичко, освен дъха, нахлуващ и изскачащ от дробовете й.
Вляво от себе си видя началото на задна уличка - беше доста широка и покрай нея се издигаха редица блокове с евтини циментови балкони. Сива отводнителна тръба минаваше по средата.
Джипът на Стърлинг беше паркиран насред уличката; самият той се бе облегнал на вратата откъм шофьорското място и се мъчеше да я отвори. Ема се метна на гърба му и го издърпа от колата. Стърлинг се обърна, препъна се и падна на земята.
- По дяволите! - изруга, надигайки се на колене. - Нали уж бяхте дошли, за да ми помогнете.
- В най-общия смисъл на думата - отвърна Ема. - Защото това ни е работата. Ала никой не ме нарича „русокоске", без да се раздели с капачките на коленете си.
- Ема - обади се Кристина предупредително.
- Ставай. - Ема му протегна ръка. - Идваш с нас. Но наречеш ли ме още веднъж „русокоске", ще ти изтръгна коленете и ще ги превърна в миниатюрни джанти, ясно?
- Стига си му викала, Ема - отново се намеси Кристина. -Каспър... господин Стърлинг, налага се да останем с вас, окей? Знаем, че ви грози опасност, и искаме да ви помогнем.
- Ако искате да ми помогнете, ще се разкарате от тук - изкрещя Стърлинг. - Трябва да бъда оставен сам.
- За да свършиш удавен и изгорен, с изстъргани пръстови отпечатъци и тяло, надраскано с руни? - каза Ема. - Това ли искаш?
Стърлинг я зяпна.
- Какво?
- Ема! - Кристина гледаше нагоре - по покрива се промъкваше силует. Мъж в тъмни дрехи, опасна, позната сянка. Сърцето на Ема задумка в гърдите й.