- Ема, остани където си. Кристина, отдръпни се от тялото.
Кристина се подчини, докосвайки медальона на шията си. Тялото на Стърлинг лежеше сгърчено в краката й. От осакатените китки вече не течеше кръв, но земята наоколо бе пропита с нея.
Кристина се дръпна рязко и се бутна в Съвършения Диего. Той вдигна ръка, за да я подкрепи, и за изненада на Ема, тя му позволи. Лицето й бе разкривено от болка, обувката й беше опръскана с кръв.
Малкълм свали ръка и сви пръсти. Тялото на Стърлинг избухна в пламъци. Магически огън, изгарящ яростно, бързо и чисто. За миг тялото засия наситено и се превърна в пепел. Огънят изчезна, оставяйки след себе си само едно обгорено и окървавено петно на земята.
Ема осъзна, че все още стиска Кортана. Коленичи механично, избърса острието в сухата трева и го прибра в ножницата. Когато отново се изправи, очите й потърсиха тези на Джулиън. Той се бе облегнал на една от колоните до входа, а серафимската кама, вече угаснала, висеше от ръката му. Срещна погледа й само за миг; очите му бяха мрачни.
Извърна глава, когато вратата на Института се отвори и Марк излезе навън.
- Свърши ли? - попита той.
- Свърши - отвърна Джулиън уморено. - Поне засега.
Очите на Марк се плъзнаха по останалите - Ема, Кристина... и се приковаха в Диего, който изглеждаше озадачен от тяхната настойчивост.
- Кой е това?
- Диего - отвърна Ема. - Диего Росио Росалес.
- Съвършения Диего? - Марк сякаш не повярва на ушите си.
Диего придоби още по-озадачено изражение, но преди да успее да каже каквото и да било, Кристина се отпусна на земята, стиснала крака си.
- Имам нужда - каза тя малко задъхано - от още едно иратце...
Диего я вдигна на ръце и взе стъпалата на бегом, без да обръща внимание на протестите й, че може да върви и сама.
- Трябва да я вкараме вътре - каза той, докато минаваше покрай Джулиън и Марк. - Имате ли амбулатория?
- Разбира се - отвърна Джулиън. - На втория етаж...
- Кристина! - извика Ема и се втурна след тях, ала те вече бяха влезли в Института.
- Тя ще се оправи - каза Малкълм. - Най-добре ще е да не хукваш след тях и да уплашиш децата.
- Те как са? - попита тя разтревожено. - Тай, Дру...
- Всички са добре - успокои я Марк. - Аз бях с тях.
- А Артър?
- Като че ли изобщо не забеляза, че нещо става - отвърна Марк с объркано изражение. - Беше странно...
Ема се обърна към Джулиън.
- Действително е странно. Джулиън, какво искаше да каже Белинда с това, че знаела кой всъщност ръководи Института?
Джулиън поклати глава.
- Не знам.
Малкълм въздъхна подразнено.
- Джулс, кажи й.
Джулиън го погледна. Изглеждаше изтощен... повече от изтощен. Веднъж Ема бе прочела някъде, че хората се удавяли, когато били прекалено уморени, за да се носят по водата. Предавали се и оставяли морето да ги погълне. В този миг Джулиън изглеждаше точно толкова уморен.
- Малкълм, недей - прошепна той.
- Помниш ли изобщо всички лъжи, които си наприказвал. - В изражението на Малкълм нямаше и следа от обичайното му безгрижие. Очите му бяха твърди като аметист. - Не ми каза, че брат ти се е върнал...
- 0... Марк! - възкликна Ема, давайки си сметка изведнъж, че до тази вечер Малкълм действително не бе предполагал за присъствието на Марк в Института. Тя запуши устата си с ръка. Марк повдигна вежди насреща й. Изглеждаше забележително спокоен.
- Скри го от мен - продължи Малкълм, - знаейки, че ще се досетя, че в убийствата са замесени елфи и че вероятно нарушавам условията на Студения мир, като ви помагам.
- Не би могъл да ги нарушиш, ако не си знаел - каза Джулиън. - Защитавах и теб.
- Може би - отвърна Малкълм. - Но вече ми омръзна. Кажи им истината. Или повече няма да ви помагам.
Джулиън кимна.
- Ще кажа на Ема и Марк. Не би било честно спрямо останалите.
- Чичо ти вероятно ще може да ти каже на кого принадлежат тези думи - заяви Малкълм. - „Не прави нищо скришом. Времето разкрива всичко скрито и прикрива всичко ясно."
- И аз знам на кого принадлежат. - В очите на Джулиън гореше тих огън. - Софокъл.
- Умно момче. - В гласа на Малкълм имаше топлота, но и умора.
Той се обърна и пое надолу. Спря на последното стъпало и се загледа покрай Ема, а очите му бяха прекалено тъмни, за да може тя да разчете каквото и да било в тях. Той като че ли виждаше нещо в далечината, което й убягваше, нещо прекалено напред в бъдещето, за да е в състояние тя да си го представи, или пък прекалено назад в миналото, за да си го спомня.
- Въпреки всичко ще ни помогнеш, нали? - извика Джулиън след него. - Малкълм, нали няма... - Гласът му заглъхна. Малкълм бе потънал в сенките на нощта. - ...да ни изоставиш? - довърши той така, сякаш знаеше, че никой не може да го чуе.