Все още се облягаше на колоната така, сякаш тя бе единственото, благодарение на което се държеше на крака, и Ема отново видя дванайсетгодишния Джулиън да ридае в шепите си, подпрял се тежко на една от колоните в Залата на Съглашението.
Беше плакал и след това, ала много рядко. Нямаше кой знае колко неща, помисли си Ема, които да се сравняват с това, да убиеш баща си.
Серафимската кама в ръката му бе угаснала и той я запрати настрани. Ема се приближи и пъхна ръка в неговата. В жеста й нямаше страст, нищо, което да напомня за нощта на плажа. Единствено абсолютната непоклатимост на приятелството, което двамата споделяха вече повече от десет години.
Той я погледна и в очите му Ема видя благодарност. В продължение на един миг не съществуваше нищо друго, освен тях двамата, дишането им, върха на пръста му, танцуващ върху голата й китка.
Б-Л-А-Г-О-Д-А-Р-Я Т-И.
- Малкълм каза, че трябва споделиш нещо - обади се Марк, - а ти като че ли се съгласи. Какво е то? Ако накараме децата да ни чакат още дълго, сигурно ще вдигнат бунт.
Джулиън кимна, изпъна гръб, отдръпна се от колоната. Отново беше спокойният по-голям брат, добрият воин, момчето, което имаше план.
- Ще отида да им кажа какво става. Вие двамата ме изчакайте в трапезарията - заяви той. - Малкълм имаше право. Трябва да поговорим.
Лос Анджелис, 2008 г.
Джулиън винаги щеше да помни деня, в който чичо му Артър пристигна в Лосанджелиския институт.
Идваше едва за трети път, въпреки че брат му Андрю, бащата на Джулиън, от петнайсет години оглавяваше най-големия Институт на Западното крайбрежие. Отношенията между Андрю и останалите членове на семейство Блекторн бяха обтегнати от деня, когато една елфическа жена се бе появила на прага му с две потънали в сън дечица на ръце и заявявайки, че това са синът и дъщерята на Андрю от лейди Нериса от Двора на феите, ги бе оставила на неговите грижи.
Дори фактът, че съпругата му бързо ги бе осиновила, обожаваше ги и се отнасяше към тях така, както и към собствените си деца, не бе успял да излекува напълно разрива. Джулиън открай време подозираше, че тук се крие повече, отколкото баща му искаше да признае. Артър като че ли също смяташе така, ала никой от двамата не говореше за това и сега, когато Андрю не беше между живите, Джулиън предполагаше, че историята бе погребана заедно с него.
Джулиън стоеше на най-горното стъпало на Института и гледаше как чичо му слиза от колата, с която Даяна го беше посрещнала на летището. Артър би могъл да използва Портал, ала беше предпочел да пътува като мундан. Изглеждаше омачкан и изморен от пътуването, докато поемаше по стъпалата, следван от Даяна. Джулиън видя, че устните ù са свити в тънка линия, и се зачуди дали Артър не я бе раздразнил с нещо. Надяваше се да не е така; Даяна беше в Института едва от месец, а Джулиън вече ужасно я харесваше. За всички би било добре, ако двамата с чичо Артър се разбират.
Артър пристъпи във фоайето на Института, примигвайки, докато заслепените му от слънцето очи привикнат към сумрака вътре. Всички от семейство Блекторн бяха тук, облечени в най-хубавите си дрехи: Дру носеше кадифе, а около гърлото на Тиберий имаше вратовръзка. Ливи държеше Тави на ръце, с грейнало от надежда лице. Ема стоеше колебливо в подножието на стълбището, очевидно напълно осъзнавайки своето положение като част от семейството и все пак -не една от тях.
Беше вдигнала плитките си и те падаха от двете страни на главата ù като светли обръчи. Джулиън и досега го помнеше.
Даяна ги представи и Джулиън се ръкува с чичо си, който и отблизо никак не приличаше на своя брат. Което може би беше добре - последният спомен на Джулиън за баща му не беше приятен.
Джулиън не откъсваше очи от чичо си, докато стискаше здраво ръката му. Артър имаше типичната за семейство Блекторн кестенява коса, макар и почти посивяла, и сиво-зелени очи, скрити зад очила. Чертите му бяха едри и груби и той все още накуцваше от раната, която бе получил през Тъмната война.
Обърна се, за да поздрави останалите деца, и Джулиън усети как нещо го пронизва. Видя пълното с надежда личице на Дру, срамежливия кос поглед на Тай и си помисли: „Обикни ги. Обикни ги. В името на Ангела, обикни ги".
Нямаше значение дали някой ще обича него. Той беше на дванайсет години. Достатъчно голям. Имаше Знаци, беше ловец на сенки. Имаше си Ема. Ала другите все още се нуждаеха някой да ги целува за лека нощ, да пропъжда кошмарите им, да превързва ожулените им колене и да успокоява наранените им чувства. Някой трябваше да ги научи как да пораснат.