Артър се приближи до Друзила и неловко се здрависа с нея. Усмивката върху лицето й угасна, когато той пристъпи към Ливи, без да обръща внимание на Тави, а след това се наведе към Тиберий и му протегна ръка.
Тай не я пое.
- Погледни ме, Тиберий. - Гласът на Артър беше леко дрезгав и той се прокашля. - Тиберий! - Изправи се и се обърна към Джулиън. - Защо не иска да ме погледне?
- Той не гледа хората в очите - отвърна Джулиън.
- Защо? - попита чичо Артър. - Какво не е наред с него?
Джулиън видя как Ливи пъхна свободната си ръка в тази на Тай. Това бе единственото, което го възпря да не изблъска чичо си настрани, за да се добере до по-малкия си брат.
- Нищо. Просто си е такъв.
- Странно - отбеляза чичо Артър и се извърна от Тай, пренебрегвайки го завинаги. - Къде е кабинетът ми? - обърна се той към Даяна.
Устните на Даяна изтъняха още повече. Джулиън имаше чувството, че нещо го дави.
- Даяна не живее тук, нито работи за нас - заяви той. -Тя е нашата учителка и работи за Клейва. Аз ще ти покажа къде е кабинетът ти.
- Много добре. - Чичо Артър вдигна куфара си от пода. -Чака ме много работа.
Джулиън пое по стъпалата с чувството, че в главата му изригват безброй миниатюрни експлозийки, заглушаващи лекцията на чичо Артър за важната монография върху „Илиадата", над която работел. Очевидно Тъмната война бе прекъснала работата му, част от която бе унищожена в нападението над Лондонския институт.
- Страшно неудобно нещо е това войната - каза чичо Артър, прекрачвайки прага на кабинета, който някога принадлежеше на бащата на Джулиън. Стените бяха от светло дърво, десетки прозорци гледаха към океана и небето.
„Особено за онези, които загинаха в нея", помисли си Джулиън, ала чичо му бе започнал да клати глава, а кокалчетата около дръжката на куфара му побеляха.
- 0, не, не. Това изобщо не става. - Когато се извърна от прозорците, Джулиън видя, че е пребледнял и облян в пот. -Твърде много стъкло - каза, а гласът му се понижи, превръщайки се в мънкане. - Светлина... твърде ярка. Твърде много. - Той се прокашля. - Има ли таванско помещение?
Джулиън от години не се беше качвал на тавана, но помнеше как се стига до него - по едно тясно стълбище, тръгващо от четвъртия етаж. Качи се до там с чичо си, кашляйки заради прахта. Стаята имаше дървен под, потъмнял от мухъл, купчини стари куфари и внушително писалище с един счупен крак, подпряно в ъгъла.
Чичо Артър остави куфара си на земята.
- Съвършено.
Джулиън не го видя отново чак до следващата нощ, когато гладът очевидно го накара да слезе. Артър седна на масата за вечеря и се нахрани някак крадешком. Същата вечер Ема се опита да говори с него, опита и на следващата. Най-сетне се отказа.
- Не го харесвам - заяви Друзила един ден, мръщейки се, докато той се отдалечаваше по коридора. - Не може ли Клейвът да ни изпрати друг чичо?
Джулиън я прегърна.
- Боя се, че не. Той е всичко, което имаме.
С течение на времето Артър още повече се затвори в себе си. Понякога говореше със стихове или казваше няколко думи на латински; веднъж помоли Джулиън да му подаде солта на древногръцки. Една вечер Даяна остана за вечеря и след като Артър се оттегли, тя дръпна Джулиън настрани.
- Може би ще е по-добре, ако не се храни заедно със семейството - тихо каза тя. - Можеш да му качваш поднос с храна всяка вечер.
Джулиън кимна. Гневът и страхът, изригващи като малки експлозии в главата му, бяха утихнали, превръщайки се в тихо туптене от разочарование. Чичо Артър нямаше да обикне братята и сестрите му. Нямаше да ги завива вечер и да целува ожулените им колене. С нищо нямаше да им е от полза.
Джулиън реши, че той щеше да ги обича два пъти по-силно, отколкото би могъл да го стори който и да е възрастен. Щеше да прави всичко за тях, мислеше си, докато качваше вечерята на чичо си (студени спагети, печени филийки и чай) една вечер, след като чичо му бе живял няколко месеца в Института. Щеше да се грижи да имат всичко, което поискат. Щеше да се погрижи никога да не им липсва онова, което нямат; щеше да ги обича достатъчно, за да компенсира всичко, което бяха изгубили.