Отвори вратата на тавана с рамо и за миг, примигвайки дезориентирано, му се стори, че стаята е празна. Че чичо му си беше отишъл или пък беше на долния етаж и спеше, както правеше понякога по най-различно време на деня.
- Андрю?
Гласът долетя откъм пода и ето го и чичо Артър, превит, облегнал гръб на внушителното писалище. Изглеждаше така, сякаш седеше в локва от мрак. На Джулиън му отне секунда, докато осъзнае, че това е кръв... черна на слабата светлина, лепкави локви, засъхващи навсякъде по пода, слепващи разпилените листове. Ръкавите на Артър бяха навити, ризата му беше оплискана с кръв. В дясната си ръка стискаше тъп нож.
- Андрю - каза той завалено и завъртя глава към Джулиън. - Прости ми. Трябваше да го направя. Трябваше... прекалено много мисли. Сънища. Гласовете им стигат до мен по кръвта. Когато я пролея, те замлъкват.
Без сам да знае как, Джулиън успя да си възвърне говора.
- Чии гласове?
- На ангелите в райската вис - отвърна Артър. - И на демоните, скрити под морски талази. - Той допря възглавничката на пръста си до върха на ножа и се загледа в набъбващата капка кръв.
Ала Джулиън почти не го чуваше. Все още стискаше подноса, взирайки се в като в дулото на пистолет в годините и Клейва, и законите.
„Безумие", така го наричаха, когато някой ловец на сенки чуваше гласове, които никой друг не бе в състояние да чуе, когато виждаха неща, които никой друг не бе в състояние да види. Имаше и други думи, по-грозни, но не и разбиране, никакво състрадание и никаква търпимост. Безумието бе позорно петно, знак, че умът ти е отхвърлил съвършенството на ангелската кръв. Сметнеха ли някого за безумец, го затваряха във Василиас и никога не го пускаха.
И определено не му разрешаваха да ръководи Институт.
Изглежда, че вероятността да не ги обичат достатъчно не бе най-страшната опасност, която грозеше децата Блекторн.
28
Мислех, че си ти, но не бях сигурен. Защо се опитваше да защитиш този мъж? (Исп.) - Б. пр
20. Много отдавна
Официалната трапезария в Института не се използваше често - семейството се хранеше в кухнята, освен в редките случаи, когато чичо Артър беше с тях. По стените висяха семейни портрети, донесени от Англия; под образите бяха написани имената им. Рупърт. Джон. Тристан. Аделаида. Джеси. Татяна. Те се взираха невиждащо от платната към дългата дъбова маса, около която бяха наредени столове с високи облегалки.
Марк се настани на масата и плъзна поглед по стените.
- Харесвам ги - каза той. - Портретите. Винаги съм ги харесвал.
- Изглеждат ли ти дружелюбни? - Ема се бе облегнала на входа; вратата беше открехната и през нея можеше да види Джулиън, който говореше с братята и сестрите си.
Ливи стискаше сабята си и изглеждаше бясна. Тай стоеше до нея с безизразно лице, ала пръстите му се сплитаха и разплитаха трескаво.
- Тави е буден и си играе горе - тъкмо казваше Друзила, която беше по пижама, с разчорлена кестенява коса. - Да се надяваме, че ще се умори и ще заспи. Обикновено може да проспи и война. Искам да кажа...
- Това не беше война - заяви Джулиън. - Макар че имаше някои неприятни моменти, преди да се появи Малкълм.
- Джулиън е повикал Малкълм, така ли? - Ема отново се обърна към трапезарията. - Въпреки че ти беше тук, а Малкълм не знаеше, че си се върнал?
- Налагаше ce - отвърна Марк и Ема бе поразена от това колко човешки прозвуча. Така и изглеждаше, седнал нехайно на масата по дънки и пуловер. - Триста Последователи бяха обградили мястото, а не можем да повикаме някой от останалите нефилими в града.
- Би могъл да те помоли да се скриеш. - По якето на Ема имаше кръв и пръст и тя го преметна през облегалката на един стол наблизо.
- Помоли ме - каза Марк. - Аз отказах.
- Какво? Защо си го направил?
Марк я погледна, без да отговори.
- Ръката ти. Тече ти кръв.
Ема сведе очи надолу. Прав беше - върху кокалчетата й имаше порязване.
- Дребна работа.
Марк взе ръката й в своята и се вгледа изпитателно в кръвта.
- Бих могъл да ти нарисувам иратце - предложи. - Само защото не ги искам по себе си, не означава, че не бих ги нарисувал върху никого.
Ема си прибра ръката.
- Не се тревожи - каза и отново надникна в преддверието.
- Ами следващия път? - попита Тай. - Ще се наложи да поискаме помощ от Клейва. Не можем да го направим сами или да очакваме Малкълм винаги да бъде тук.