- Клейвът не бива да научи - отсече Джулиън.
- Джулс - каза Ливи. - Всички сме наясно с това, но няма ли начин... искам да кажа... те би трябвало да разберат за Марк... той ни е брат...
- Аз ще се оправя - заяви Джулиън.
- Ами ако се върнат? - обади се Дру със слабо гласче.
- Имаш ли ми доверие? - попита Джулиън нежно и тя кимна. - Тогава не се тревожи. Те няма да се върнат.
Ема въздъхна беззвучно, докато Джулиън изпращаше братята и сестрите си на горния етаж. Той се загледа след тях за миг, а после се обърна към трапезарията. Ема се отдръпна от прага и се настани на един от столовете с високи облегалки тъкмо когато Джулиън влезе при тях.
Полилеят, греещ с магическа светлина над главите им, пръскаше ярко сияние: безпощадно бяло, като в стая за разпити. Джулиън затвори вратата зад себе си и се облегна на нея. Синьо-зелените му очи искряха върху бледото му лице. Когато вдигна ръка, за да отметне косата от челото си, Ема видя, че пръстите му кървят там, където бе изгризал ноктите си до живеца.
„Живеца". Беше научила тази дума от Даяна, гледайки как Джулиън си хапе пръстите до кръв, докато Тай и Ливи се упражняваха в залата за тренировки.
„Да си хапе ноктите до живеца, няма да му помогне да държи меча", казала бе Даяна и Ема бе отишла да потърси значението на думата.
Живец: меката, нежна плът под нокътя. Означава също така „същина, същност".
Ала на Ема винаги й се струваше, че означава „живот", сякаш Джулиън се опитваше да достигне със зъби кървавата същност на живота си, да умъртви хаоса по някакъв начин. Знаеше, че го прави, когато бе разстроен или притеснен: когато Тай беше нещастен, когато чичо Артър имаше среща с Клейва, когато Хелън се обадеше и той я увереше, че всичко е наред и двете с Ейлийн няма за какво да се тревожат, и да, прекрасно разбира защо не могат да се върнат от остров Врангел.
Гризеше ги и сега.
- Джулиън - обади се Ема. - Не е нужно да го правиш, ако не искаш. Не е нужно да ни казваш нищо...
- Всъщност нужно е. За известно време трябва да говоря, без да ме прекъсвате. След това ще отговоря на всичките ви въпроси. Окей?
Марк и Ема кимнаха.
- След Тъмната война ни позволиха да се върнем тук, у дома, единствено заради чичо Артър - започна той. - Разрешиха ни да останем заедно само защото имахме настойник. Настойник, който бе свързан с нас, нито прекалено млад, нито прекалено стар, някой, който бе съгласен да обещае да се грижи за шест деца и да се постарае те да бъдат обучавани и подготвяни. Никой друг не би го сторил, освен Хелън, а тя бе изпратена в изгнание...
- А мен ме нямаше - подхвърли Марк горчиво.
- Вината не беше твоя... - Джулиън спря, пое си дълбоко дъх и поклати съвсем лекичко глава. - Ако ме прекъсвате, ако кажете каквото и да било, никога няма да успея да го изрека докрай.
Марк вирна брадичка.
- Моите извинения.
- Дори и ти да не беше отвлечен, Марк, щеше да си прекалено млад. Само някой над осемнайсет години може да оглави Институт или да стане настойник на деца. - Джулиън сведе поглед към ръцете си, сякаш се бореше със себе си, и отново вдигна очи. - Клейвът смяташе, че чичо Артър ще бъде този настойник. Така мислехме всички. Вярвах го и аз, когато той пристигна тук, вярвах го и през следващите няколко седмици. Може би дори месеци. Не си спомням. Знам, че той никога не се опита да ни опознае, но си казвах, че това няма значение. Казвах си, че не се нуждаем от настойник, който да ни обича. А просто от някой, благодарение на когото да останем заедно.
Очите му срещнаха тези на Ема и следващите му думи сякаш бяха отправени само към нея.
- Ние се обичахме достатъчно, така си мислех. Достатъчно, за да няма значение. Може би той не бе в състояние да изразява привързаност, но това не би му попречило да бъде добър ръководител на Института. А после, когато той започна да слиза при нас все по-рядко и по-рядко, а писмата и обажданията от Клейва си оставаха без отговор, постепенно осъзнах, че проблемът е много по-сериозен. Качвах се на тавана, носех му храна и го умолявах да отговори на писмата, на обажданията. Умолявах го да стори онова, което е необходимо, за да попречи на Клейва да се намеси. Защото знаех какво ще стане, ако това се случи. Вече нямаше да имаме настойник, нямаше да имаме и дом. И тогава...
Той си пое дълбоко дъх.
- Щяха да изпратят Ема в новата Академия в Идрис. Нали точно това искаха да направят от самото начало. Нас вероятно щяха да ни изпратят в Лондон. Тави беше още бебе. Щяха да го дадат на някое друго семейство. Друзила - също. А Тай... само си представете какво щяха да сторят с него. В мига, в който го видеха да се държи не така, както би трябвало според тях, щяха да го натикат в програмата за „утайката" в Академията. Щяха да го разделят от Ливи. Това би убило и двамата.