Джулиън се приближи с неспокойна стъпка до портрета на Джеси Блекторн и се взря в зелените очи на своя предшественик.
- Затова умолявах Артър да отговаря на Клейва, да направи каквото и да било, което да покаже, че наистина ръководи Института. Писмата се трупаха. Спешни съобщения. Нямахме оръжия, а той не искаше да поръча нови. Свършваха ни серафимските ками. Една вечер се качих, за да го попитам... - Гласът на Джулиън се прекърши. - За да го попитам дали е съгласен да подписва писмата, ако аз ги съставям, това може би щеше да помогне, и го заварих на пода с нож в ръка. Разрязваше кожата си, за да се прочисти от злото.
Джулиън не откъсваше очи от портрета.
- Превързах раните му, а после си поговорих с него и тогава разбрах. Действителността на чичо Артър не е нашата действителност. Той обитава един въображаем свят, в който понякога съм Джулиън, а друг път - баща ми. Разговаря с хора, които не са там. 0, има и моменти, в които е наясно кой е и къде се намира. Ала те идват и си отиват. Има лоши периоди, когато в продължение на седмици не е в състояние да разпознае никого от нас. Има и периоди на прояснение, в които може да си помислиш, че се подобрява. Ала той никога няма да се оправи.
- Искаш да кажеш, че е луд - обади се Марк.
„Лудост" бе думата, която елфите използваха; то бе елфическо наказание, предизвикването на лудост, съсипването на нечий ум. „Безумие", така го наричаха ловците на сенки. Ема имаше чувството, че сред мунданите съществуваха и други думи, подразбрала го бе от откъслеците от филми, които беше гледала, от книги, които беше чела. Струваше й се, че има не така жесток и абсолютен начин да се гледа на онези, чийто мозък работи различно от тези на повечето хора. Ала Клейвът беше жесток и абсолютен. Това бе в думите, описващи ръководния им принцип. „Законът е суров, но е закон."
- Безумец, така би го нарекъл Клейвът, предполагам. - Устните на Джулиън се изкривиха горчиво. - Невероятно е, че си оставаш ловец на сенки, когато тялото ти е болно, но очевидно не и когато е болен умът ти. Дори дванайсетгодишен, знаех, че ако Клейвът научи истината за състоянието на Артър, ще му отнемат Института. Ще разделят семейството ни и ще ни разпръснат. А аз нямах намерение да го допусна.
Той премести поглед от Марк към Ема, очите му пламтяха.
- Войната ми отне достатъчно - заяви той. - Всички изгубихме толкова много. Мама, татко, Хелън, Марк. Клейвът щеше да ни раздели, докато не пораснем, а дотогава вече нямаше да бъдем семейство. Те бяха моите деца. Ливи. Тай. Дру. Тави. Аз ги отгледах. Превърнах се в чичо Артър. Нагърбих се с кореспонденцията. Отговарях на писмата. Плащах сметките. Поръчвах всичко необходимо. Изготвях графиците за патрулиране. Не допуснах никой да научи, че Артър е болен. Казвах, че е ексцентричен, гений, който е затънал в работа на тавана. Истината е... - Той извърна очи. - Когато бях по-малък, го мразех. Искаше ми се изобщо да не излиза от тавана, но понякога се налагаше. Имаше срещи очи в очи, които не можеше да бъдат избегнати, а никой нямаше да провежда важните си съвещания с едно дванайсетгодишно момче. Така че отидох при Малкълм и той успя да създаде лекарство за чичо Артър. То предизвикваше периоди на прояснение, ала те траеха само няколко часа, а след това Артър получаваше главоболие.
Ема си спомни как Артър стискаше главата си след срещата с представителите на елфите в светилището. Агонията върху лицето му... не можеше да я прогони от мислите си, колкото и да искаше.
- Понякога се опитвах да го задържа настрани с други методи - продължи Джулиън, а гласът му бе пропит с омраза към себе си. - Като тази вечер. Малкълм му даде приспивателно. Знам, че не е правилно. Струвало ми се е, че ще отида в Ада заради това. Ако има Ад. Знаех, че не бива да правя онова, което правех. Малкълм си мълчеше, не каза на никого, но усещах, че не го одобрява. Искаше да кажа истината. Само че истината щеше да разруши семейството ни.
Марк се приведе напред. Изражението му беше непроницаемо.
- Ами Даяна?
- Никога не й казах - отвърна Джулиън. - Но според мен тя се досеща поне за част от истината.
- Не можеше ли тя да ръководи Института? Вместо отговорността да бъде оставена в ръцете на едно дванайсетгодишно момче?
- Попитах я. Тя отказа. Отвърна, че било невъзможно. Наистина съжаляваше и обеща да помага с всичко, което й е по силите. Даяна си има... своите тайни. - Джулиън се извърна от портрета на Джеси. - И още нещо. Споменах, че мразех Артър. Това беше отдавна. Вече не го мразя. Мразя Клейва за онова, което биха сторили с него, с нас, ако знаеха.