Той наведе глава. Необикновено ярката магическа светлина позлати краищата на косата му, белезите върху кожата му се превърнаха в сребро.
- Сега вече знаете. - Пръстите му стиснаха облегалката на стола. - Ще ви разбера, ако ме намразите. Не се сещам как другояче бих могъл да постъпя. Но бих ви разбрал.
Ема се изправи.
- Мисля, че знаехме. Не знаехме... и все пак знаехме. - Тя погледна Джулиън. - Така е, нали? Знаехме, че някой се грижи за всичко и че този някой не е Артър. Ако си вярвахме, че той ръководи Института, то бе, защото така бе по-лесно. Защото искахме да е вярно.
Джулиън затвори очи, а когато отново ги отвори, те се приковаха в брат му.
- Марк? - Тази едничка дума съдържаше неизречения му въпрос: Марк, мразиш ли ме?
Марк слезе от масата. На магическата светлина русата му коса изглеждаше бяла.
- Нямам никакво право да те съдя, братко. Някога аз бях по-възрастният, но сега ти си по-големият от нас. Докато бях в царството на феите, всяка нощ си мислех за вас - за теб и Хелън, за Ливи и Тай, и Дру, и Тави. Нарекох звездите с вашите имена, така че, когато ги виждах да блещукат в небето, имах чувството, че сте с мен. Само това можех да сторя, за да заглуша страха, че може да сте ранени или да издъхвате, а аз никога няма да науча. А после се завърнах в едно семейство, което е не просто живо и здраво, но и сплотено от връзки, които никой не бе успял да разсече. Между вас има любов, толкова силна, че спира дъха ми. Останала ви е достатъчно дори и за мен.
Джулиън го гледаше с колебливо изумление. Ема усети вкуса на сълзи в гърлото си. Искаше да отиде при Джулиън и да го прегърне, ала хиляди неща я възпираха.
- Ако искате да кажа и на останалите - дрезгаво предложи Джулиън, - ще го направя.
- Сега не е моментът да го решаваме - отвърна Марк и в това едничко изречение, в начина, по който гледаше Джулиън, за първи път, откакто той се бе завърнал, Ема видя един свят, в който Марк и Джулиън не бяха разделени, бяха отгледали братята и сестрите си заедно и заедно бяха решавали как да постъпят. За първи път зърна хармонията, която двамата бяха изгубили. - Не и когато врагове заобикалят и нас, и Института, не и когато животът и кръвта ни са изложени на опасност.
- Тежък товар е тази тайна - каза Джулиън и в гласа му имаше предупреждение, но и надежда. Сърцето на Ема се свиваше от болка за това, колко несправедливо бе всичко, за мъчителните и отчаяни решения, които едно дванайсетгодишно момче бе трябвало да взема, за да опази семейството си. За мрака, обгръщащ Артър Блекторн, за който той не носеше вина, ала който, бъдеше ли разкрит, щеше да му навлече наказанието на неговите управници. За тежестта на хилядите лъжи, изречени с добри намерения, защото дори така, те пак си оставаха лъжи. - А ако Последователите изпълнят заплахата си...
- Но откъде са научили? - попита Ема. - Откъде знаят за Артър?
Джулиън поклати глава.
- Нямам представа. Но мисля, че ще се наложи да разберем.
Кристина гледаше как, след като я сложи върху едно от леглата в амбулаторията, Диего осъзна, че не може да седне до нея, както е препасан с меч и арбалет, и започна да ги сваля непохватно.
Диего рядко беше непохватен. В спомените й той бе грациозен, по-грациозният от двамата братя Росио Росалес, докато Хайме беше по-войнствен и свиреп. Диего окачи арбалета и меча си, след което разкопча суетшърта си и го метна на една от закачалките край вратата.
Беше с гръб към нея и през бялата му тениска Кристина видя, че има десетки нови белези и още повече Знаци отпреди, някои от които бяха постоянни. Голяма черна руна за храброст в битка покриваше дясната му лопатка и се подаваше над яката. Изглеждаше по-едър отпреди, кръстът, раменете и гърбът му бяха закоравели от още мускули. Косата му беше пораснала и стигаше до яката му. Докосна го по бузата, когато той се обърна, за да я погледне.
Във вихрушката на последвалите събития Кристина бе успяла да се отърси от изумлението да го види на онази задна уличка. Ала сега, когато бяха останали сами в амбулаторията, тя го гледаше и виждаше миналото. Миналото, от което бе избягала и което се бе опитала да забрави. Виждаше го в начина, по който той си придърпа един стол до леглото й и се приведе, за да развърже внимателно ботушите й, да ги сложи настрани и да навие левия й крачол. Виждаше го в начина, по който ресниците докоснаха бузите му, когато се съсредоточи, докато прокарваше върха на стилито си около раната на крака й, обграждайки я с целителни руни. Виждаше го в луничката в крайчеца на устата му и в начина, по който се намръщи, когато се отдръпна и огледа критично руните си.