- Кристина... - Диего беше пребледнял. - Значи, затова си тръгна онази нощ. Не е било, понеже майка ти беше болна и се нуждаеше от теб в Института.
- Аз бях тази, която беше болна - процеди Кристина. - Ти разби сърцето ми, Диего, ти и твоят брат. Не знам кое е по-лошо, да изгубиш най-добрия си приятел или да изгубиш момчето, в което си влюбена, но мога да ти кажа, че за мен и двамата умряхте в онзи ден. Ето защо не отговарях на обажданията и съобщенията ти. Не отговаряш на обажданията на мъртвец.
- Ами Хайме? - Нещо припламна в очите на Диего. - Ами неговите обаждания?
- Той никога не се обади. - Кристина почти изпита удоволствие при вида на изумлението, изписало се върху лицето му. - Може би има повече разум, отколкото теб.
- Хайме? Хайме? - Диего се беше изправил; една вена на слепоочието му туптеше. - Спомням си онзи ден, Кристина. Хайме беше пиян и бръщолевеше. Чу ли ме да казвам нещо, или чу само него?
Кристина си заповяда да се върне към онзи ден. В спомена й звучеше какофония от гласове, ала...
- Чух само Хайме - призна тя. - Ти не изрече нито дума. Не ме защити. Не каза нищо.
- Нямаше смисъл да говоря на Хайме, докато беше в това състояние - горчиво отвърна Диего. - Оставих го да си говори. Не трябваше да го правя. Планът му изобщо не ме интересуваше. Аз те обичах. Исках да замина много надалеч заедно с теб. Той ми е брат, но е... Струва ми се, че нещо в него липсва от деня, в който се роди, някаква част от сърцето му, в която живее състраданието.
- Той щеше да стане мой парабатай - каза Кристина. -Щях да бъда свързана с него завинаги. А ти нямаше да кажеш нищо? С нищо нямаше да се опиташ да попречиш?
- Щях да го направя - възрази Диего. - Хайме възнамеряваше да отиде в Идрис. Изчаквах да замине. Исках да говоря с теб, когато него го няма.
Кристина поклати глава.
- Не е трябвало да чакаш.
- Кристина. - Той се приближи до нея с протегнати ръце. -Моля те, ако не искаш да повярваш на нищо друго, повярвай поне, че винаги съм те обичал. Наистина ли мислиш, че съм те лъгал, откакто бяхме деца? От първия път, когато те целунах и побягнах, като се смеех? Бях на десет години... Наистина ли мислиш, че още тогава съм кроил някакъв план?
Кристина не пое ръцете му.
- Ами Хайме? - отвърна тя. - Познавам го също толкова отдавна. Той винаги ми е бил приятел. А всъщност не е бил, нали? Изрече неща, които никой приятел не би изрекъл, а ти знаеше, че ме използва, и не каза нито дума.
- Щях да ти кажа...
- Намеренията не означават нищо. - Мислила си бе, че ще изпита облекчение, когато най-сетне каже на Диего защо го мрази, когато най-после свали от плещите си товара на онова, което беше чула. Когато най-сетне разкъса връзката между тях. Само че тя не й се струваше разкъсана. Усещаше връзката помежду им така, както я бе почувствала, когато припадна в катастрофиралата кола и се свести в ръцете на Диего. Той й шепнеше в ухото, че ще се оправи, че тя е неговата Кристина, че е силна. И за миг тя бе изпитала чувството, че последните няколко месеца са просто сън и че си е у дома.
- Трябва да остана - каза Диего. - Тези убийства, Последователите... прекалено са важни. Аз съм центурион, не мога да се откажа от мисията си. Но не е нужно да оставам в Института. Ако искаш да си вървя, ще го направя.
Кристина отвори уста, ала преди да успее да проговори, телефонът й избръмча. Съобщение от Ема.
СТИГА СИ СЕ НАТИСКАЛА СЪС СЪВЪРШЕНИЯ ДИЕГО И ЕЛА В КОМПЮТЪРНАТА СТАЯ, НУЖДАЕМ СЕ ОТ ТЕБ.
Кристина направи физиономия и прибра телефона в джоба си.
- Най-добре да вървим.
29
Трябва да поговорим. (Исп.) - Б. пр.
30
Как ли пък не. (Исп., разг.) - Б. пр.
21. Вятър леден връхлетя
Небето навън бе придобило цвета на много късна нощ или много ранна сутрин, в зависимост от гледната точка. На Джулиън то винаги му бе приличало на син целофан или акварел: наситеното синьо на вечерта, станало прозрачно от задаващото се слънце.
Обитателите на Института (всички, освен Артър, който продължаваше да спи дълбоко на тавана) се бяха събрали в компютърната стая. Тай беше надонесъл листове и книги от библиотеката и останалите ги преглеждаха. Тави се беше свил на кълбо и спеше в ъгъла. Купчини празни кутии пица от заведението на Найтшейд се издигаха върху масата. Ема дори не помнеше кога са ги доставили, но повечето от тях вече бяха изядени. Марк бе вперил яростен поглед в Кристина и Диего, който сякаш изобщо не забелязваше. Не забелязваше и Друзила, която го беше зяпнала с очи, придобили размерите на чинийки. Май не забелязваше почти нищо, помисли си Джулиън сурово. Може би да изглеждаш абсурдно добре поглъщаше повече време, отколкото изглеждаше отстрани.