- Тринайсет - повтори Ема. - Въпреки изтощението, сърцето й препускаше от вълнение. Очите й срещнаха тези на Кристина.
- Да - задъхано прошепна Кристина. - Онова, което Стърлинг каза... когато го заловихме след смъртта на момичето. Каза, че тя е била тринайсетата.
- „Първо тринайсет и още едно ще направиш" - изрецитира Ема. - Убил е тринайсет жертви. Остава му една последна и тогава ще е готов. Ще притежава достатъчно магия, за да върне лейди Полунощ от мъртвите.
- Значи, ще има още едно убийство - каза Джулиън. -Убийство, което може би ще бъде различно от предишните.
- Трябва да има и други указания освен това - обади се Тай. - Никой не би могъл да разбере как точно да извърши заклинанието единствено с помощта на това стихче. - Той се огледа наоколо, в сивите му очи проблесна несигурност. Беше изражение, което се появяваше рядко върху лицето му, обикновено когато мислеше, че става дума за нещо, което всички други разбират, но не и той. - Не би могъл, нали?
- Не - отсече Марк. - Ала стихчето ни казва къде да потърсим останалата част от указанията. „В Сивата ангелска книга недей търси." Отговорът не е в Сивата книга. Нито в Бялата книга, нито пък в Червените текстове.
- Намира се в Черната книга на мъртвите - каза Диего. -Чувал съм за нея в Сколоманса.
- Какво представлява? - попита Ема. - Има ли копия от нея? Можем ли да я намерим?
Диего поклати глава.
- Това е книга с изключително черна магия. Почти легендарна. Дори на върховните магьосници е забранено да я притежават. Ако съществуват копия, аз не знам къде са. Но трябва да се опитаме да разберем, още утре.
- Аха. - Гласът на Ливи беше завален от сънливост. - Утре.
- Искаш ли да си лягаш, Ливи? - попита Джулиън, макар че въпросът беше риторичен: Ливи клюмаше като увехнало глухарче. При тези думи обаче тя изпъна рамене.
- Не, не ми се спи, мога да остана...
Лицето на Тай се промени едва забележимо, когато се вгледа в своята близначка.
- Аз съм скапан - заяви той. - Мисля, че ще е най-добре да си лягаме. На сутринта ще ни е по-лесно да се съсредоточим.
Джулиън се съмняваше, че Тай е уморен - когато беше погълнат от някоя загадка, той можеше да будува дни наред. Ливи обаче кимна благодарно при тези думи.
- Прав си. - Тя стана от стола си и като върна книжката на Тави, го вдигна на ръце. - Да вървим. Ти определено трябва да си в леглото.
- Обаче и аз помогнах, нали? - попита Тави, докато сестра му го отнасяше към вратата. Гледаше към Джулиън, докато го казваше, и Джулиън си спомни самия себе си като дете, как поглежда Андрю Блекторн по същия начин. Момче, вдигнало очи към баща си, търсещо неговото одобрение.
- Не просто помогна - заяви той. - Като нищо разреши цялата загадка, Тав.
- Ура - каза Тави сънено и отпусна глава върху рамото на Ливи.
Останалите скоро последваха Тай и Ливи по леглата, но Ема не можа да заспи. В крайна сметка се озова на стъпалата пред Института още преди слънцето да е изгряло.
Беше по джапанки, потниче и долнище на пижама. Откъм океана повяваше хладен въздух, ала тя не го усещаше, зареяла поглед към водата.
Океанът се виждаше от всеки ъгъл на стълбището: синьо-черен в задаващото се утро, като мастило, набраздено от облачета бяла пяна там, където вълните се разбиваха навътре в морето. Луната се бе смалила и хвърляше ъгловата сянка върху водата. Сребристосиня зора.
Тя си спомни студа на този син океан, разливащ се около нея. Вкуса на солена вода и демонска кръв. Усещането, че водата я натиска надолу, троши костите й.
И най-страшното - страха, че някога родителите й бяха изпитвали същата болка, същата паника.
А после мислите й се насочиха към Джулиън. Начина, по който изглеждаше в трапезарията. Напрежението в гласа му, докато стоеше там и им разказваше, на нея и на Марк, всичко, което бе извършил през последните пет години.
- Ема?
Ема се поизвърна и видя Съвършения Диего да слиза по стъпалата. Изглеждаше безупречно, въпреки предишната нощ; дори ботушите му бяха лъснати. Тъмнокестенявата му коса бе гъста и падаше очарователно над едното му око. Мъничко приличаше на принц от приказките.
Тя отново си помисли за Джулиън. За непокорната му коса, изгризаните нокти, прашните ботуши, изпоцапаните с боя ръце.
- Здравей, Съвършени Диего - поздрави го.
- Ще ми се да не ме наричаш така.
- Напразно ти се ще. Къде отиваш? Кристина добре ли е?
- Спи. - Съвършения Диего се загледа в океана. - Тук е много красиво. Сигурно ти се струва наистина спокойно.