- А ти сигурно се шегуваш.
Той й отправи една доста съвършена усмивка.
- Е, нали се сещаш, когато не се случват убийства и мястото не е обградено от малка армия.
- Къде отиваш? - попита Ема отново. - Много скоро ще съмне.
- Знам, че пещерата няма да бъде отворена, но искам да видя средоточието със собствените си очи. Демоните вече трябва да са се разпръснали. Искам да огледам наоколо, да се уверя, че не сте пропуснали нещо.
- Направо преливаш от тактичност, а? - каза Ема. - Е, добре. Давай. Виж дали не сме пропуснали нещо, докато замалко не бяхме разкъсани на парчета от гигантски демони скакалци.
- Строго погледнато, мантидите не са скакалци...
Ема го изгледа свирепо. Диего сви рамене и изтича надолу по стъпалата. Спря в подножието им и я погледна през рамо.
- Някой друг в Клейва знае ли за разследването? Някой друг, освен семейството ви?
- Само Даяна - отвърна Ема.
- Тя ви обучава, нали? - Когато Ема кимна, той се намръщи. - Не бяха ли Джейс Херондейл и семейство Лайтууд предадени от собствения си учител?
- Тя никога не би ни предала - заяви Ема ядосано. - Нито на Клейва, нито на когото и да било. С Ходж Старкуедър беше различно.
- Как по-точно?
- Ходж не беше Даяна. Той беше слуга на Валънтайн. Даяна е добър човек.
- И къде е сега? - попита Диего. - Бих искал да се запозная с нея...
Ема се поколеба.
-Тя...
- Тя е в Тайланд - разнесе се глас зад тях. Джулиън. Беше навлякъл войнишко яке с качулка над дънките и тениската си. - Там имало някаква вещица, която й се искаше да разпита за енергийните магии. Някого, когото познавала като малка. - Той замълча за миг. - Можем да й имаме доверие.
Диего наклони глава на една страна.
- Не исках да намекна нещо друго.
Джулиън се облегна на една от колоните и двамата с Ема се загледаха след Диего, който прекоси изпотъпканата трева и пое по пътя. Луната бе изчезнала напълно, а източното небе започваше да порозовява.
- Какво правиш тук? - тихичко попита Джулиън най-сетне.
- Не можах да заспя.
Джулиън бе отметнал глава назад, сякаш се къпеше в бледата светлина на зората. Тя го превръщаше в нещо друго, някой, изваян от мрамор и сребро, някой, чиито мастилено-черни къдрици се извиваха върху слепоочията и шията му като акантови листа в древногръцкото изкуство.
Не беше съвършен като Диего, ала в очите на Ема никога не бе имало по-красив от него.
- Рано или късно, ще се наложи да поговорим за това -каза тя.
- Знам. - Той сведе поглед към дългите си крака, оръфаните ръбове на дънките, ботушите. - Надявах се... предполагам, че се надявах то никога да не се случи, или поне да сме пораснали, когато се случи.
- Ами нека се държим като големи хора. Защо не ми каза по-рано?
- Мислиш ли, че ми беше приятно да пазя тайни от теб? Мислиш ли, че не исках да ти кажа?
- Ако наистина си искал, можеше да го направиш.
- Не, не можех. - В гласа му се долавяше тихо отчаяние.
- Нима ми нямаше доверие? Нима смяташе, че ще те издам?
Джулиън поклати глава.
- Не беше това.
Наоколо вече се бе прояснило достатъчно и цветът на очите му се виждаше въпреки сумрака. Приличаха на изкуствено осветена вода.
Мислите на Ема се върнаха към нощта, в която майката на Джулиън бе умряла. Беше боледувала, обградена от грижите на Мълчаливите братя до края. Имаше болести, които дори нефилимската магия не бе в състояние да излекува: тя страдаше от рак на костите и той я беше убил.
Току-що овдовял, Андрю Блекторн бе прекалено смазан, за да отиде при Тави, когато бебето се бе разплакало през нощта. Хелън бе много способна: топлеше бибероните за Тави, сменяше пелените му, обличаше го. Ала Джулиън бе този, който стоеше с него през деня. Докато Марк и Хелън тренираха, Джулиън стоеше в стаята на Тави и рисуваше. Понякога Ема оставаше с него и двамата си играеха както обикновено, а бебето гукаше в кошчето си на няколко крачки от тях.
По онова време Ема не мислеше кой знае колко за това. И тя, също като Джулиън, бе само на десет години. Ала сега мислите й се върнаха към него.
- Спомням си, когато майка ти умря - каза тя - и ти започна да се грижиш за Тави през деня. Попитах те защо и още помня какво ми отговори. Ами ти?
- Отговорих ти, че е, защото няма кой друг да го прави. -Джулиън я погледна озадачено. - Марк и Хелън трябваше да тренират... Баща ми беше... е, знаеш как...
- Всичко, което си правил, е, защото никой друг не е можел или искал да го свърши. Ако не се беше нагърбил със задълженията на Артър, никой друг не би се сетил да го стори. Ако не беше така твърдо решен да крепиш всичко, никой друг не би го сторил. Може би е започнало още тогава, когато се грижеше за Тави. Може би оттам ти е дошла идеята.