- Джулиън ви каза, че е убивал елфи през Тъмната война - продължи Ема. - Ала аз убих много повече от него. Прерязвах гърлата им; мокрех пръстите си с кръвта им. И отново бих го направила.
- Тишина! - Гласът на Ярлат беше пропит с ярост. - Как смееш да се хвалиш с подобни неща?
Очите на Марк се разшириха, когато Ема съблече блузката си и я пусна на земята. Остана само по сутиен и дънки, ала изобщо не я беше грижа. Не се чувстваше гола... чувстваше се обгърната от ярост и гняв, като воин в някоя от легендите на Артър.
- Бичувайте мен - заяви тя. - Съгласете се да го направите и всичко ще свърши дотук. В противен случай, кълна се, че ще ви преследвам из царството на феите до края на вечността. Марк не може, но аз - да.
Ярлат каза нещо подразнено на език, който Ема не разбираше, обръщайки се, за да погледне океана. Кийрън пристъпи към отпуснатото тяло на Джулиън.
- Не го докосвай! - изкрещя Марк, ала Кийрън не го погледна и като улови Джулиън под мишниците, го издърпа от дървото. Положи го на земята на няколко крачки от там и като свали дългата си туника, зави безчувственото му кървящо тяло.
Ема въздъхна от облекчение. Слънцето пареше голия й гръб.
- Направете го - каза тя. - Освен ако не сте прекалено големи страхливци, за да бичувате едно момиче.
- Ема, престани. - Гласът на Марк беше пропит с ужасяваща болка. - Нека бъда аз.
Очите на Ярлат бяха грейнали с жестока светлина.
- Много добре, Карстерс - каза той. - Направи като твоя парабатай. Приготви се за камшика.
Ема видя как по лицето на Гуин се изписа тъга, когато тя се отправи към дървото. Отблизо кората беше гладка и тъмно червеникавокафява, хладна на допир, когато тя обви ръце около нея. Виждаше всяка пукнатина по нея.
Ема стисна дънера; чу как Марк извика името й, ала гласът му сякаш идваше от много далеч. Ярлат се приближи и застана до нея.
Камшикът изсвистя, когато той замахна, и Ема затвори очи. В мрака зад клепачите си видя Джулиън, а около него -пламъци. Огънят в залите на Града на тишината. Чу гласа му да прошепва думите, онези древни думи от Библията, които ловците на сенки бяха взели и преработили, за да ги превърнат в парабатайската клетва.
Гдето идеш ти, и аз ще ида...
Камшикът се стовари. Ако си мислеше, че преди малко бе изпитала болка, сега бе разтърсена от истинска агония. Струваше й, че гърбът й бе раздран от огън. Стисна зъби, за да заглуши писъка си.
Не ме умолявай да те оставя...
Отново. Този път болката беше още по-страшна. Пръстите й се впиха в кората на дънера.
И да не дойда подире ти...
Отново. Тя се свлече на колене.
Така да ми направи Ангелът, да! и повече да ми притури, ако друго освен смъртта ме разлъчи от теб.
Отново. Болката се надигна като вълна, удавяйки слънцето. Ема изпищя, ала така и не чу собствения си глас... беше оглушала, светът се разпадаше, сгромолясваше се около нея. Камшикът се спусна за пети, шести, седми път, ала тя почти не го усещаше, докато мракът я поглъщаше.
23. Обичах я аз и обичан аз бях
Кристина излезе от спалнята на Ема с мрачно лице.
Марк успя да зърне стаята за миг, преди вратата да се затвори зад нея: видя неподвижната фигура на Ема, необикновено малка под купчината тежки завивки, и Джулиън, приседнал до нея. Главата на брат му беше приведена, тъмната му коса закриваше лицето.
Марк никога не го беше виждал толкова нещастен.
- Тя добре ли е? - попита той Кристина. Двамата бяха сами в коридора; повечето от децата все още спяха.
Марк не искаше да си спомня лицето на брат си, когато бе дошъл на себе си край елфическото дърво и бе видял Марк, надвесен над тялото на Ема, да рисува целителни руни върху разкъсаната кожа, стиснал стилито й с несигурната, трепереща ръка на някой, който отдавна е отвикнал от езика на ангелите.
Не искаше да си спомня как бе изглеждал Джулиън, когато влязоха в Института. Той държеше Кортана, а Джулиън носеше Ема на ръце, ризата му бе подгизнала от кръвта й, косата й бе сплъстена от нея. Не искаше да си спомня писъците на Ема, когато камшикът се бе стоварил върху тялото й, нито как бяха секнали, когато тя рухна на земята.
Не искаше да си спомня и лицето на Кийрън, когато двамата с Джулиън се втурнаха към Института. Кийрън се бе опитал да го спре, сложил бе ръка върху неговата. Лицето му бе пребледняло и умолително, косата му - взрив от черно и отчаяно синьо.
Марк се бе отърсил от допира му.
- Докосни ме отново и ще изгубиш ръката си - изръмжал бе той и Гуин бе откъснал Кийрън от него, говорейки му с глас, в който се долавяше суровост, но и съжаление.