- Остави го, Кийрън. Днес тук вече стана предостатъчно.
Бяха отнесли Ема в спалнята й и Джулиън бе помогнал да я сложат в леглото, докато Марк бе отишъл да доведе Кристина.
Тя не бе изпищяла, когато я беше събудил, нито дори когато бе видяла Ема в разкъсаните й, пропити с кръв дрехи. Вместо това начаса се бе заловила да им помогне: преоблякла бе Ема в чисти, сухи дрехи, донесла бе превръзки за Джулиън, измила бе кръвта от косата на Ема.
- Ще се оправи - заяви тя сега. - Ема ще се оправи.
Марк не искаше да си спомня начина, по който кожата на Ема се бе отворила под камшика, нито звука му. Миризмата на кръв, смесила се със соления морски въздух.
- Марк. - Кристина докосна лицето му и той неволно отпусна буза в дланта й. Ухаеше на кафе и превръзки. Марк се зачуди дали Джулиън й беше разказал всичко - за подозрението на Кийрън към нея, за това, как той не бе успял да защити брат си и Ема.
Кожата й бе мека до неговата; очите й, вдигнати нагоре, бяха широко отворени и тъмни. Марк си помисли за очите на Кийрън, като стъкълца в калейдоскоп, натрошени и многоцветни. Тези на Кристина бяха постоянни. Изключителни.
Тя плъзна ръка по линията на челюстта му със замислено изражение. Марк изпита чувството, че цялото му тяло се стяга на възел.
- Марк? - Беше гласът на Джулиън, приглушен от вратата, която ги делеше.
- Трябва да отидеш при брат ти. - Кристина свали ръка и го докосна окуражително по рамото. - Вината не е твоя. Разбираш ли?
Марк разбираше, ала не бе в състояние да отговори.
- Аз ще събудя децата и ще им кажа - добави тя и се отдалечи по коридора с толкова решителна стъпка, сякаш беше в бойно облекло, макар че всъщност носеше само тениска и долнище на пижама.
Марк си пое дълбоко дъх и бутна вратата на стаята.
Ема лежеше неподвижно, светлата й коса беше разпиляна върху възглавницата, гърдите й се повдигаха и спускаха равномерно. Бяха използвали руни за сън, както и обезболяващи, кръвоспиращи и целителни руни.
Джулиън все така седеше до нея. Ръката на Ема бе отпусната безжизнено върху одеялото и Джулиън бе сложил своята до нея; пръстите им се преплитаха, без да се докосват. Лицето му беше извърнато от Марк и той виждаше единствено превитите му рамене и уязвимата извивка на тила му, която изглеждаше като извивката на гърба на Ема, докато бичът се стоварваше върху нея.
Изглеждаше ужасно млада.
- Опитах се - каза Марк. - Опитах аз да получа ударите, но Гуин не позволи.
- Знам. Видях, че се опита - отвърна Джулиън глухо. - Ала Ема е убивала елфи. Ти не си. Те не биха поискали да бичуват теб, когато са имали възможност да бичуват нея. Било е без значение какво си направил.
Марк се прокле безмълвно. Нямаше представа какви бяха човешките думи, с които би могъл да утеши брат си.
- Ако тя умре - продължи Джулиън все така глухо, - и аз бих искал да умра. Знам, че не е правилно. Но е истина.
- Тя няма да умре. Ще се оправи. Просто трябва да се възстанови. Виждал съм как изглеждат хората, преди да умрат. Лицата им придобиват особен вид. Тя не изглежда така.
- Питам се... Всичко това. Някой се опитва да си върне онзи, когото обича, от мъртвите. Струва ми се почти неправилно да му пречим. Може би би трябвало да му позволим да го направи.
- Джулс. - Марк усещаше изострените чувства на по-малкия си брат като допира на бръснач до кожа, изнежена, защото дълго бе стояла покрита с превръзки. „Ето какво означава да имаш семейство - помисли си той. - Да изпитваш болка, когато някой друг е наранен. Да искаш да го защитиш." - Той убива. Не можеш да платиш за трагедия с друга трагедия, нито да почерпиш живот от смъртта.
- Знам само, че ако ставаше въпрос за Ема, аз бих постъпил по същия начин. - Очите на Джулиън бяха измъчени. -Бих направил всичко, което се налага.
- Не. - Марк сложи ръка върху рамото му и го завъртя към себе си. Макар и неохотно, Джулиън се обърна към брат си. - Ти би постъпил така, както е правилно. През целия си живот винаги си постъпвал правилно.
- Съжалявам - каза Джулиън.
- Ти съжаляваш? Всичко това, Джулс, пратениците на елфите... Ако не бях казал на Кристина за наметалото на Гуин...
- Те щяха да си намерят друг повод да те накажат. Кийрън искаше да ти причини болка. Ти си го наранил и той искаше да ти отвърне със същото. Съжалявам... съжалявам за Кийрън, защото виждам, че си го обичал. Съжалявам, задето не знаех, че си оставил някого, за когото те е грижа. Съжалявам, задето години наред мислех, че ти си свободен, че се забавляваш в царството на феите, докато аз се претрепвам, мъчейки се да отгледам четири деца и да ръководя Института, и да опазя тайните на Артър. Исках да вярвам, че си добре... Исках да вярвам, че поне един от нас е добре. Така силно го исках.