- А то наистина беше сигнал. - Лицето на Марк изглеждаше разтревожено. - И преди съм го усещал, в Двора на тъмните феи, когато се подготвят черни магии. Това беше тъмна магия.
- Трябва да отидем право в Клейва. - И последната капка кръв се беше отцедила от лицето на Джулиън. - Тайните нямат значение, наказанията нямат значение, не и когато животът на Тави е в опасност. Ще поема цялата вина върху себе си.
- Няма да поемаш никаква вина - заяви Марк, - която няма да поема и аз.
Вместо отговор Джулиън протегна ръка.
- Ема, телефона ми.
Беше забравила, че все още е у нея. Извади го бавно от джоба си... и примига.
Екранът беше черен.
- Телефонът ти. Не работи.
- Странно - каза Джулиън. - Заредих го тази сутрин.
- Използвай моя. - Кристина бръкна в джоба на якето си. - Ето... - Тя примига. - Той също не работи.
Тай стана от стола. Направи крачка и потръпна едва забележимо.
- Ще проверим компютъра и стационарния телефон.
Двамата с Ливи излязоха забързано от библиотеката. В стаята се възцари тишина, нарушавана единствено от шума на слягащите се върху пода отломъци. Подът беше покрит с парчета стъкло и натрошено дърво. Изглежда, че черната светлина беше избила стъкления окулус на тавана.
Друзила ахна.
- Вижте... на прозореца има нещо.
Ема вдигна очи. Окулусът се беше превърнал в кръг от назъбено стъкло, отворен към нощното небе, и за миг Ема зърна в него едно бледо лице.
Марк се втурна покрай нея и се покатери по извитата стълба... последва хаос от движения и той се строполи върху стълбата, стиснал яката на слаба фигура с тъмна коса. Марк крещеше; около двете боричкащи се фигури имаше натрошено стъкло. Те се претъркулиха заедно по стълбата, обсипвайки се с удари, докато не се озоваха на пода.
Тъмнокосата фигура се оказа стройно момче в окъсани, окървавени дрехи. Тялото му лежеше безчувствено на пода; Марк го притисна с коляно, посегна да извади камата си и на златното й сияние Ема видя, че неканеният гост беше Кийрън.
Марк допря ножа си до гърлото му и Кийрън настръхна.
- Би трябвало да те убия на място - процеди Марк през зъби. - Би трябвало да ти прережа гърлото.
Дру издаде тихичък звук. За изненада на Ема, Диего бе този, който сложи успокояващо ръка на рамото й. Ема усети, как той й става мъничко по-симпатичен.
Кийрън оголи зъби... а после и шията си, като отметна глава назад.
-Давай. Убий ме.
- Какво правиш тук? - Дишането на Марк беше накъсано.
Джулиън направи крачка към тях, сложил ръка на кръста си, върху дръжката на един нож за мятане. Ема знаеше, че от това разстояние спокойно може да убие Кийрън. И би го направил, ако решеше, че Марк е в опасност.
Марк стискаше камата си; ръката му не трепваше, ала по лицето му беше изписана болка.
- Какво правиш тук? - повтори той. - Защо би дошъл на място, където знаеш, че те мразят? Защо се опитваш да ме принудиш да те убия?
- Марк. - Кийрън вдигна ръка и пръстите му се вкопчиха в ръкава на Марк. Лицето му беше изпълнено с копнеж; косата, която падаше върху челото му, бе прошарена с тъмносиньо. - Марк, моля те.
Марк се отърси от него.
- Бих могъл да ти простя, ако беше бичувал мен - заяви той. - Ала ти вдигна ръка срещу онези, които обичам, и това не мога да ти простя. Кръвта ти трябва да потече така, както кръвта на Ема.
- Марк... недей... - Ема се притесни - не за Кийрън (част от нея би искала да го види облян в кръв), а за Марк. За това, което би му причинило да нарани или дори да убие Кийрън.
- Дойдох, за да помогна - каза Кийрън.
Марк се изсмя глухо.
- Твоята помощ не е добре дошла тук.
- Знам за Малкълм Фейд - задъхано каза Кийрън. - Знам, че отвлече брат ви.
Джулиън издаде гърлен звук; кръвта се отцеди от ръката, с която Марк стискаше ножа.
- Пусни го, Марк - обади се Ема. - Ако знае каквото и да било за Тави, трябва да разберем какво е то. Пусни го.
- Марк - меко каза Кристина и с едно рязко движение Марк се отдръпна от Кийрън и скочи на крака, отстъпвайки назад, докато не се озова съвсем близо до Джулиън. Джулиън, който стискаше ножа си болезнено здраво.
Бавно, мъчително, Кийрън се изправи и се обърна към тях.
Изобщо не приличаше на изящния елфически принц, когото Ема бе видяла за първи път в светилището. Ризата и широкият му панталон бяха изцапани с кръв и разкъсани, лицето му беше насинено. Не се свиваше, нито изглеждаше уплашен, но това като че ли бе проява не толкова на смелост, колкото на безнадеждност: всичко у него, от начина, по който изглеждаше и стоеше, до начина, по който гледаше Марк, говореше, че това е някой, който изобщо не се интересува какво ще го сполети.