Пред тях имаше каменна маса, издигаща се на височината на гърдите; повърхността й бе надупчена и грапава. Изглеждаше така, сякаш бе направена от черна лава, и бе заобиколена от голям кръг, нарисуван с бял тебешир върху пода.
Отгоре й лежеше Тави и сякаш спеше, мъничкото му личице беше меко и отпуснато, очите - затворени. Стъпалата му бяха боси, китките и глезените му бяха оковани с вериги, закрепени с железни халки към каменните крака на масата.
До главата му имаше метална купа, опръскана със зловещи на вид петна, а до нея почиваше нащърбен меден нож.
Магическата светлина се вряза в сенките, които сякаш бяха надвиснали над помещението като живо същество. Ема се зачуди колко ли бе голяма пещерата в действителност и колко от това бе илюзия.
Ливи извика името на брат си и се втурна напред, ала Джулиън я сграбчи и я спря. Тя се задърпа недоумяващо, мъчейки се да се отскубне от хватката му.
- Трябва да го спасим - изсъска тя. - Трябва да отидем при него...
- Това е защитен кръг - изсъска Джулиън в отговор. - Нарисуван на пода около него. Прекрачиш ли го, ще те убие.
Някой си шепнеше тихичко. Кристина, мълвяща молитва. Марк беше настръхнал.
- Тихо. Някой идва.
Направиха всичко по силите си да се слеят със сенките, дори Ливи, която продължаваше да се дърпа. Магическата светлина на Джулиън угасна.
От мрака бе излязла една фигура. Фигура, облечена в дълга черна роба, с качулка, която скриваше лицето й. Висока фигура с черни ръкавици.
„Винаги се появяваше в дълги одежди и ръкавици, и качулка, ясно? От него не се виждаше нищо."
Сърцето на Ема задумка.
Фигурата се приближи до масата и защитният кръг се отвори като ключалка, руните избледняха и изчезнаха, образувайки дупка, през която фигурата да пристъпи. Тя дойде по-близо до Тави.
И по-близо. Ема усещаше всички от семейство Блекторн около себе си. Страхът им сякаш бе живо същество. В устата й имаше вкус на кръв - беше прехапала долната си устна, толкова отчаяно искаше да се хвърли напред, да рискува да прекрачи кръга, да грабне Тави и да побегне.
Ливи се отскубна от Джулиън и изскочи в пещерата.
- Не! - извика тя. - Махни се от брат ми или ще те убия, ще те убия...
Фигурата замръзна, а после бавно вдигна глава. Качулката се смъкна и изпод нея се разля дълга, къдрава кестенява коса. Позната татуировка на рибка кои проблесна върху мургава кожа.
- Ливи?
- Даяна? - Тай бе този, който изрече на глас изумлението на сестра си. Ливи беше онемяла.
Даяна се отдръпна от масата, взирайки се към тях.
- В името на Ангела - ахна тя. - Колко от вас са тук?
Отговори й Джулиън. Гласът му беше овладян, но Ема усещаше какво усилие му коства това. Диего се бе привел напред, присвил очи.
„Джейс Херондейл и семейство Лайтууд бяха предадени от собствения си учител."
- Всички.
- Дори Дру? Не разбирате колко опасно е това... Джулиън, трябва да се махнете от тук.
- Не и без Тави - изплющя гласът на Ема. - Даяна, какво правиш, по дяволите? Каза ни, че си в Тайланд.
- И да е била, никой в Института в Банкок не знаеше за това - обади се Диего. - Аз проверих.
- Ти ни излъга. - Ема си спомни думите на Ярлат. „Глупави ловци на сенки, прекалено наивни, за да знаят кому могат да имат доверие." Малкълм ли бе имал предвид, или Даяна? - Нямаше те по време на разследването, сякаш криеше нещо от нас...
Даяна потръпна.
- Ема, не, не е каквото си мислиш.
- Какво е тогава? Защото не мога да си представя каква друга причина би могла да имаш, за да дойдеш тук...
В този миг се разнесе шум. Стъпки, приближаващи се откъм сенките. Даяна вдигна ръка.
- Дръпнете се... скрийте се...
Джулиън сграбчи Ливи и я изтегли в сенките в същия миг, в който се появи Малкълм.
Малкълм.
Изглеждаше както обикновено. Мъничко развлечен, в дънки и бяло ленено сако с цвета на косата му. В ръката си държеше голяма черна книга, затворена с кожена закопчалка.
- Наистина си ти - прошепна Даяна. Малкълм я изгледа спокойно.
- Даяна Рейбърн. Виж ти, виж ти. Не очаквах да те заваря тук. Мислех, че си избягала.
Даяна се изпъна.
- Аз не бягам.
Той като че ли я погледна отново, за да види точно колко близо е до Тави. Намръщи се.
- Дръпни се от момчето.
Даяна не помръдна.
- Дръпни се - повтори той и пъхна черната книга в якето си. - И без това не ти е никакъв. Ти не си Блекторн.
- Аз съм неговата учителка. Той израсна под моите грижи.
- 0, я стига. Ако наистина те беше грижа за тези деца, още преди години да си оглавила Института. Ала, предполагам, всички знаем защо не го направи.
Малкълм се ухили и цялото му лице се преобрази. Ако Ема все още хранеше някакви съмнения за вината му, за историята, която им бе разказал Кийрън, те се изпариха в този миг. Подвижните му забавни черти станаха корави. В усмивката му имаше жестокост, зад която се долавяше отекваща, бездънна загуба.