Беше, като да гледаш на забавен ход как се чупи стъкло. Никой от семейство Блекторн не помръдваше, нито дори Тави, ала лицата им се превърнаха в безизразни маски, докато си даваха сметка колко много неща не знае Марк.
Той пребледня и бавно остави огризката от ябълката на масата.
-Какво има?
- Марк. - Джулиън погледна към вратата. - Да идем да поговорим в стаята ти, не тук...
- Не - прекъсна го Марк и от страха гласът му се повиши. - Кажи ми още сега. Къде е моята пълнокръвна сестра, дъщерята на лейди Нериса? Къде е Хелън?
Думите му бяха последвани от мъчително неловко мълчание. Марк не сваляше поглед от Джулиън; двамата вече не стояха един до друг - Марк се бе отдръпнал толкова бързо и безмълвно, че Ема дори не бе видяла как го прави.
- Каза, че е жива. - В гласа му се долавяха страх и обвинителни нотки.
- Жива е - побърза да го увери Ема. - Добре е.
Марк издаде нетърпелив звук.
- Тогава настоявам да разбера къде е. Джулиън?
Само че не Джулиън бе този, който му отговори.
- Отпратиха я, когато бе сключен Студеният мир - каза Тай за изненада на Ема. Звучеше съвсем прозаично. - Изпратиха я в изгнание.
- Подложиха го на гласуване - добави Ливи. - Някои от Клейва искаха да бъде убита заради елфическата й кръв, но Магнус Бейн защити правата на долноземците и Хелън бе изпратена на остров Врангел, за да изучава магическите бариери.
Марк се подпря на масата, сякаш го бяха ударили в гърдите, и се мъчеше да си поеме дъх.
- Остров Врангел - прошепна той. - Студено място, пълно с лед и сняг. Яздил съм над онези земи с Лова, без дори да подозирам, че сестра ми е там долу, в онази замръзнала пустош.
- Дори да знаеше, те никога нямаше да ти позволят да я видиш - каза Джулиън.
- Оставили сте да бъде прокудена. - Разноцветните очи на Марк пламтяха. - Оставили сте да я изпратят в изгнание.
- Бяхме деца. Аз бях на дванайсет години. - Джулиън не повиши глас; сините му очи бяха безизразни и студени. - Нямахме избор. Чуваме се с Хелън всяка седмица, всяка година изпращаме петиции до Клейва с молба да ни я върнат.
- Разговори и петиции - процеди Марк. - Каква полза. Знаех... знаех, че са решили да не ме търсят. Знаех, че са ме изоставили на Дивия лов. - Той преглътна мъчително. - Мислех си, че е понеже се боят от Гуин и отмъщението на Дивия лов. Не защото ме мразят и презират.
- Не беше омраза - обясни Джулиън. - А страх.
- Казаха, че не може да те търсим. - Тай бе извадил една от играчките си от джоба: въженце, което прокарваше между пръстите си, оформяйки осморки с него. - Че е забранено. Забранено ни е и да посещаваме Хелън.
Марк погледна Джулиън с потъмнели от гняв очи, черно и бронзово.
- Опитахте ли се дори?
- Няма да се карам с теб, Марк - отвърна Джулиън. Ъгълчето на устата му потръпваше - нещо, което се случваше само когато беше дълбоко разстроен и което, предположи Ема, само тя би могла да забележи.
- Нито пък за мен. Това поне е ясно. - Марк се огледа наоколо. - Изглежда, съм се върнал в свят, където съм нежелан.
И той излезе от библиотеката, затръшвайки вратата след себе си.
В стаята се възцари ужасяващо мълчание.
- Аз ще отида - каза Кристина и изтича след него.
В тишината, останала след нея, семейство Блекторн погледна към Джулс и Ема потисна порива да се хвърли между него и умоляващите очи на братята и сестрите - гледаха го така, сякаш можеше да оправи станалото, сякаш можеше да оправи всичко, както ставаше винаги.
Само че Джулиън стоеше съвършено неподвижен, с притворени очи, стиснал ръце в юмруци. Ема си спомни как бе изглеждал в колата, отчаянието, изписано върху лицето му. Малко бяха нещата, които можеха да разклатят спокойствието на Джулиън, ала Марк открай време беше едно от тях.
- Всичко ще бъде наред. - Ема се пресегна и потупа меката ръка на Дру. - Естествено, че е ядосан, има пълното право да е ядосан, но не е ядосан на никого от вас. - Тя се опита да улови погледа на Джулиън над главата на Друзила, да го успокои. - Всичко ще бъде наред.
Вратата отново се отвори и Кристина се върна в библиотеката. Джулиън рязко я погледна.
Тъмните й лъскави плитки, навити на краваи, проблеснаха, когато тя поклати глава.
- Добре е - каза тя, - но се затвори в стаята си и смятам, че ще е най-добре да го оставим сам. Ако искате, мога да почакам в коридора.
Джулиън поклати глава.
- Благодаря ти. Ала не е нужно никой да го пази. Свободен е да ходи където поиска.
- Ами ако се нарани? - Гласчето на Тави беше тъничко и тихо.
Джулиън се наведе и го вдигна, прегръщайки го здраво за миг, преди отново да го пусне. Тави обаче продължи да го стиска за ризата.