Поиска си кола.
— С лимон? Лимонов сок? Малко ром, за да заприлича на коктейл „Куба Либре“?
— Чисто, благодаря. Само с малко лед. Ъъ… ти медицина ли следваш?
— Защо иначе ще живея в това мракобесно общежитие, по дяволите?
— Да, май че има логика. Допреди няколко дни тази стая беше заета. Искам да кажа, от друг човек.
— Горкият нещастник — той подаде на Барни чаша и наля на себе си два пръста „Чивас регал“.
— Познаваше ли Мори?
— Само по име и номер, ако ме разбираш добре. Разбрах, че имало някакъв семеен конфликт или нещо такова. Да ти кажа, разчитах на нещо от тоя род и затова не бях правил други планове за тази година. Просто не мислех, че ще се случи с такава скоростна бързина. Познаваше ли тоя pauvre con?35
— Беше свястно момче — сурово каза Барни.
— Хемингуей не беше ли казал „Свестните финишират последни“.
— Не, казал го е Лео Дюрошър, бивш член на „Бруклин Доджърс“.
— Я виж ти! А пък аз съм Ланс Мортимър и ми предстои да срещна много хора в Харвард, всеки от които може да бъде описан поне като „безскрупулен свръхамбициозен кучи син“.
— Включително и ти?
— Особено аз. Възнамерявам да стана милионер, преди да навърша тридесет и пет години.
— В такъв случай нямаше ли да ти е по-добре в бизнес училището?
— Божичко, какъв си лицемер. Откъде си?
— Бруклин — сухо отговори Барни. — Ще ли ти се да го пооплюваш малко, Ланс?
— Недей да изтъняваш, чувал съм, че е чудесно място. Лорен Бакол е родена в Бруклин, нали?
— Така мисля.
— Ами щом е добра за Богарт, и за мене е добра. — Мортимър се усмихна, сякаш бе казал остроумие. — Май че ти забравих името.
— И аз. Защо не оставим нещата така?
— О, стига, приятелче — придума го Ланс. — Как ти викат там в Бруклин?
— Много неща. Но приятелите ми ме наричат Барни или Ливингстън. Отговарям и на двете.
Това също предизвика смях.
— Нали разбираш, че всичките ти пациенти ще те четкат непрекъснато с „Д-р Ливингстън, предполагам?“
— Нямам намерение да лекувам пациенти, които „предполагат“, Ланс. А сега, ако опазиш уредбата си да не събори сградата с тоя шум, ще ида да погледна няколко хистологични проби.
Хистологични проби? — реагира с театрално учудване Ланс. — Наистина ли ви разрешават да изнасяте тези ценни мостри човешка тъкан извън лабораторията?
— По няколко от време на време.
— А какъв микроскоп използваш?
— Специалитет на заведението — А.О., десет долара на семестър.
— Но той е с един окуляр и е от каменната ера!
— Кажи ми, Ланс, има ли нещо тук, което да отговаря на превисокия ти стандарт? — попита Барни.
— Моля ви, д-р Ливингстън, не ме разбрахте. Просто исках да ви предложа да се възползвате от моето малко устройство — и той вдигна калъфа на лъскав ултрамодерен бинокулярен микроскоп, поставен на бюрото му.
— Леле! — възкликна Барни, преди да успее да се спре.
— „Никон“ — изкуството на дружелюбните елфи в Токио. Всъщност имам два. Имам също и два пълни комплекта стъкла като тези, които видяхме на лекцията.
— Как се снабди?
— Няма да ти кажа, докато не си промениш лошото мнение за мен…
— Какво те кара да мислиш, че имам такова?
— Всички имат лошо мнение за мен. Докато не за почнат да разбират, че под отвратителната ми външност се крият каменно сърце и мозък от стомана. Да ти го кажа с прости думи, Барни, роден съм, за да печеля.
— Щом казваш — намръщено измърмори Барни. — Сега ми кажи как взе тия стъкла.
— Сигурно можеш да се сетиш как съм ги взел. Липсва ти само една подробност — колко съм платил на горкия третокурсник, който борави с прожекционния апарат. И всичко това под шапката на медицинската поверителност.
На Барни му дойде много. Той се обърна към вратата, като подхвърли за сбогуване едно „Ще се видим, Ланс“ през рамо. При което младежът скочи от луксозния си стол и хукна след Барни като Аполон след Дафна.
— Чакай една минутка, Ливингстън, не искаш ли микроскопа?
— Ако трябва да съм брутално откровен, не ми харесва перспективата да ти бъда задължен.
— Абе нали ти казах — имам два, а също и комплект стъкла.
Барни не можа да се въздържи.
— Ланс, от всичко ли имаш по два броя?
— Ами да. От повечето неща.
— Две коли?
— „Корвети“, само че втора ръка.
— Бас държа обаче, че са еднакъв цвят.
Ланс отново кимна утвърдително.
— Стори ми се по-практично.
— О, да. Разбира се — и подведен от патологичното си любопитство, Барни пробва по-надълбоко;
— Две приятелки?
— Тук правя изключение.
— Нима?
— Намирам, че на жените може да се разчита по-малко, отколкото на колите, така че обикновено държа три-четири в активния списък.