— И преди съм виждал такава гледка — продума Барни дрезгаво. — Точно така ходят болните в психиатрията.
Никой от двамата не се засмя. Бяха погълнати от усилието да си спомнят окончанията, захващането и инервирането на булбокавернозния мускул.
Самите изпити отбелязаха спад в напрежението. Бяха и един вид облекчение, защото след всеки изпит първокурсниците се чувстваха така изцедени, че силите им стигаха само да хапнат набързо, да се приберат в стаите и да потънат в дълбок, безпаметен сън. На сутринта като автомати влизаха отново в изпитните зали, където им раздаваха нови въпроси и от тях вече така им се повдигаше, че като по рефлекс бълваха отговорите.
Най-накрая, когато до Коледа оставаха само четири дни за пазаруване, всичко приключи. Лора спази обещанието си и прекара тези дни в дома на Палмър на Бийкън Хил. Въпреки че недоумяваше каква радост може да му достави, като спи по осемнадесет часа на ден, той изглеждаше доволен, че тя е до него — макар и в състояние на неподвижен труп.
Междувременно Ханк Дуайър стана първият човек в историята, полетял за дома с автобус. Защото пътуваше към седмото небе.
Грети се сбогува с всички колеги и забърза към летището, за да се качи на студентски чартърен самолет до великия Северозапад. През последните дни от семестъра беше намекнала загадъчно, че в Портланд ще я чака Много Специален Човек.
С това вероятно се обясняваше свенливото ѝ и кокетно поведение напоследък — просто беше репетирала. Кавалерът ѝ без съмнение беше някой висок мускулест скандинавец и сигурно се казваше Ларс или Олаф. За какво ти е източен Адонис, ако си имаш Тор от западния бряг.
Бенет се отби да се сбогува с Барни вечерта след последния им изпит.
— Весели празници, Ландсман — пожела му Барни. — Обзалагам се, че за всяка от дванайсетте нощи на коледните празници ще имаш различна кливлъндска красавица.
— Всъщност няма да се връщам у дома. Ще прекарам две седмици с родителите си на планина.
— Аха, значи le ski37?
Бенет кимна:
— И I’apres ski38, което, разбира се е най-хубавата част.
— Божичко, Бенет, тогава сигурно ще имаш по две момичета на ден. И къде ще вършиш снежните си подвизи?
— В Монтана.
— Доста далече.
— Като си помислиш, Ливингстън, аз не съм от по-близо.
Най-амбициозни бяха плановете на Питър Уаймън. Оставаше в Бостън за лабораторни изследвания, и то не с друг, а със самия професор Майкъл Пфайфър.
В седем вечерта на двадесет и трети декември Палмър откара Лора до летище Логан, където Барни я очакваше за кратък полет до Ню Йорк със самолет на източните авиолинии (само четиридесет долара за едно часово въздушно премятане сред бурните декемврийски ветрове от Бийнтаун до Готъм).
Палмър я прегърна топло и ѝ напомни да се върне с по-ранен влак, за да отидат заедно на новогодишното празненство в Ловджийския клуб, а след това потегли към пистите на Върмънт, където, обясни той на Лора, щял да сублимира мъката си по нея, като кара ски до припадък.
Докато Лора пазеше място на дългата извита опашка от студенти пред самолета, Барни се извини и хукна към щанда с вестници, за да купи „Спортс Илъстрейтид“.
На връщане не тичаше. Тъкмо обратното, вървеше полека, сякаш в унес. Единствено гласът на Лора успя да го раздвижи.
— По дяволите, Ливингстън, размърдай си задника. Ще изпуснем самолета.
Затича се едва последните петдесетина метра и се изравни с Лора точно когато дойде редът им да покажат бордовите си карти на служителя.
— Какво ти става? — смъмри го тя, докато си пробиваха с мъка пък в претъпканата кабина на самолета.
— А, нищо. Разсеян съм малко, това е всичко.
Намериха две съседни места в дъното вдясно, провряха се до тях и се заеха да закопчават коланите. Барни беше необичайно мълчалив и само гледаше втренчено плешивото теме на мъжа отпред.
— Ливингстън, подхвана отново Лора — изглеждаш, сякаш си видял призрак.
— И така може да се каже.
Точно в този момент двигателите на Локхийд Електра нададоха оглушителен рев.
Лора шаваше неспокойно, докато самолетът набра скорост, отдели се от пистата и се издигна в зимното небе над пристанището на Бостън. Не след дълго шумът от двигателите утихна и Лора можеше отново да настоява за информация.
— Барни, кажи, по дяволите, какво се случи?
Той поклати глава в пълно недоумение:
— Тъкмо наближавах щанда за вестници и видях Бенет на една опашка за полет.
— Е, и?
— Чакаше да пътува в първа класа:
— Много ясно, след като е тъпкан с пари. Виж само как се облича. Какво толкова странно има?