— Каза ми, че отива да кара ски в Монтана, но полетът му определено не беше дотам. Искам да кажа, Кастелано, че човекът чакаше за швейцарски самолет до Цюрих. Не намираш ли това за малко странно?
— Не… намирам го за изключително странно.
13.
Стюардесата на „Суис еър“ приближи и предложи шампанско и ордьоври на пътниците от първа класа. Бенет Ландсман прие с удоволствие хайвера, но учтиво отказа напитката:
— Danke, ich werde vielleicht spater mit dem abendessen was trinken.39
— Говорите много добре немски — забеляза отрупаната с накити сивокоса дама до него. — Откъде сте?
— От екзотичния град Кливлънд, щата Охайо, госпожо.
— Но сигурно не сте роден там? — продължи тя, явно очарована.
— Не, първите десет години от живота си прекарах в едно малко градче, Милърсбърг, щата Джорджия.
— А сега отивате за празниците в Цюрих?
— Не съвсем. Там ще ме чакат родителите ми, за да отидем на ски в Кранс-Монтана.
— Във Вале? О, там е прекрасно!
— Да, очаквам го с нетърпение.
Той притвори очи и продължи наум диалога: „Е, може да карам ски в Европа, но определено не съм германец. Всъщност и името ми не е Бенет Ландсман. Искам да кажа, не съм се родил с това име…“
Това се случило през април 1945 година. Съюзническите войски прекосили река Рейн и напредвали към сърцето на Германия. Червената армия била вече пред стените на Виена и погромът над нацистите бил неизбежен.
На четвърти април попълненият изцяло от негри 386-и танков батальон на Трета армия под командването на подполковник Ейбрахъм Линкълн Бенет навлезе в мирното селце Ордруф.
В покрайнините на това живописно немско селце батальонът се натъкна на изоставен нацистки концлагер. Изоставен от живите. Земята беше покрита с чудовищни купища разкривени измършавели тела. По гниещите мръсни трупове пъплеха въшки, крайниците им бяха така здраво преплетени, че едва ли някой можеше да ги раздели.
Хората на подполковник Бенет бяха сред първите войници негри, изпратени на предни позиции в Европа. През юни предната година бяха акостирали на брега на Нормандия като подкрепления за отчаяния опит на Съюзническото върховно командване да посрещне масивната противникова офанзива при Ардените. Бяха провели тежки сражения в потъналата от мъгли долина на река Мьоз. Като „награда“ за успехите им ги бяха при числили към Трета армия на Джордж Патън и така те се включиха в битката за всяка педя замръзнала земя по време на атаката на изток, през линията „Зигфрид“ към вътрешността на Германия.
Пред очите им бяха ранявали и убивали техни близки приятели. Научили се бяха да закоравяват сърцата си. Но сега и най-твърдите не можаха да потиснат чувството на отвращение. Някои започнаха да повръщат. Мъртвешката смрад на гнило отравяше дъха им.
Втрещен и объркан, подполковник Бенет заповяда на военния фотограф да заснеме зловещата картина. Реши твърдо да изпрати снимките на генерал Айзенхауер, за да види Айк безобразието със собствените си очи.
Докато високият широкоплещест командир стоеше, вперил поглед в касапницата, един от лейтенантите му приближи запъхтяно да докладва:
— Сър, извън лагера открихме нещо като масов гроб. Трябва да има няколко хиляди трупа. Някои са само наполовин погребани… Какво ще заповядате да направим, сър?
Линк опита да възвърне дар словото си:
— Погрижете се да бъдат прилично погребани, лейтенант — изрече той хрипливо. — Аз лично ще направя оглед — и добави по-меко: — И нека капеланът прочете молитва.
Останаха в Ордруф повече от седмица, през която Линк надзираваше лично почти всички „прилични“ погребения. Понякога, когато гласът на капелана пресекваше, Линк сам дочиташе молитвата.
През целия този период спа много зле. Треската и кашлицата, тормозили го през цялата пропита от студ и влага зима, го налегнаха отново с отмъстителна сила.
По цели нощи се потеше и едвам дишаше от пристъпи на задух, но винаги щом си помислеше за лекар, започваше да се убеждава, че болестта му е само една нищо и никаква простуда.
Най-сетне на сутринта на четиринадесети април пристигнаха три нови части от армията на Патън, а с първата дойде и дългоочакваната заповед за атака на север. Въпреки умората войниците се събраха бързо, нетърпеливи да оставят зад гърба си кланицата.
По здрач, докато се придвижваха към Гота, от двете страни на пътя изникнаха групички странни, призрачни фигури. Една от тях, прилично на скелет същество, посочи с трепереща ръка бялата звезда върху знамето на джипа на подполковник Бенет и нададе дрезгав, треперлив вопъл:
— Американци! Това са американци! Спасени сме!