Изскочиха още живи призраци. Подполковникът нареди на конвоя да спре. С чувство на неловкост поради собствената си охранена фигура Бенет скочи от джипа и се насочи към група изпити уплашени скелети. С приближаването му те се люшнаха уплашено назад.
— Всичко е наред, приятели, няма от какво да се страхувате. Ние искаме да ви помогнем.
Той протегна ръце, за да ги увери в думите си.
Не разбраха какво казва, но с радост усетиха, че не говори немски. Един от тях, висок прегърбен мъж на неопределена възраст, изрази хиляди объркани ликуващи мисли в един, единствен въпрос:
— Наистина ли сте американци?
Линк кимна:
— Точно така, от САЩ сме.
В следващия миг мъжът прегръщаше краката му, ридаеше и нареждаше: „Бог да благослови Америка!“
Докато нареждаше на войниците да качат в колите окаяните човешки отломки, Линк не можа да удържи сълзите си.
Сам той помогна на високия мъж да се качи в неговия джип, като се надяваше да добие по-точна представа за тези хора. На накъсан английски („В Берлин родителите ми бяха наели учител по английски.“) човекът обясни, че повечето са избягали преди няколко дни от лагера Ордруф, а останалите в лагера ги подкарали под конвой към Берген Белзен. („И в двата случая ни чакаше смърт, нямаше какво да губим.“) Добави, че бегълците не са слагали залък в устата си дни наред. Линк предаде на войниците си да им дадат малко храна, и то ргопtо40. От джобовете на куртките на всички войници се появиха шоколади за оцелелите, които лакомо ги поглъщаха.
За ужас на войниците след по-малко от час трима бяха мъртви от преяждане.
Когато Линк предаваше пътниците си на един полеви медицински пункт близо до Гота, високият мъж беше особено прочувствен:
— Бог да ви благослови, господин генерал.
Линк не сдържа смеха си:
— Благодаря за комплимента, господине, но нямам още дори чин „полковник“.
— За добротата си заслужавате да сте генерал.
Двамата си стиснаха ръце и се разделиха. След това войниците на Линк влязоха в самото село, където вече бяха пристигнали няколко бели части на дивизията.
Капитан Ричард Макинтайър от Бирмингам, Алабама, разпитваше един от местните жители — пълничък мъж на средна възраст, чиито Lederhosen41 му придаваха вид, сякаш беше изскочил от часовник с кукувица.
В първия момент, като видя негър в такова отдалечено място, капитанът се смути. Но след това забеляза сребърните дъбови листа върху нагоните на Линк и автоматично отдаде чест.
— Кой е този господин, капитане? — попита Бенет рязко, привикнал с неудобството от присъствието на по-младши бели офицери.
— Бюргер-майстерът, кметът на селото… сър.
— Разпитахте ли го дали не държи затворници?
Капитанът кимна.
— Държал е, сър. В кариерите работели евреи, но преди два дни ги отвели под конвой. Според kмета откарали ги към Бухенвалд.
— Защо, какво има там?
Макинтайър се обърна и зададе въпроса на бюргер-майстера. След това погледна отново Линк и обясни:
— Той мисли, че това е просто друг трудов лагер.
— Аха — усмихна се подполковникът саркастично. — И това е всичко, което знае, така ли? — след това впи поглед в немеца: — Значи просто „трудов лагер“, а, лукова главо?
Кметът не разбра, но се усмихна.
Макинтайър преведе веднага:
— Казва, че нищо не знае. Хората тук били обикновени селяни.
— Е да, разбира се — промърмори Линк и се обърна към офицера: — Какъвто сте били и вие, капитане.
Макинтайър отдаде стегнато чест, Бенет отвърна със същата формалност и се отправи към селската кръчма, която хората му временно бяха определили за щабквартира.
Поради ранга му на старши офицер на подполковник Бенет, естествено, бе дадена най-голямата стая. Високите тесни прозорци гледаха към потънал в цветя двор.
Той седна на бюрото, отпи глътка от конфискувания от кръчмата коняк, извади лист хартия с двойно оградената емблема на Трета „А“ армия, махна капачето на автоматичната си писалка и започна да пише писмо до деветгодишния си син в Джорджия.
Някъде в Германия
15 април, 1945 г.
Скъпи Линк младши,
Прости ми, че не ти писах известно време, но напоследък ходът на сраженията се обърна в наша полза и постоянно сме в настъпление.
Бих искал да мога да кажа, че съм предоволен от успехите ни (момчетата ни са окичени с медали като коледни дръвчета), но по пътя всички загубихме близки приятели.
През последната седмица се нагледах на страшни неща, които едва ли някога ще мога да опиша.
Често си мисля за неделните проповеди на пастор Стедмън за „жестокостта на човек към човека“. Досега винаги съм смятал, че това се отнася за съдбата на нашия народ в Америка.