Линк се почувства и трогнат, и смутен. Сложи ръка върху хилавото рамо на Хершел, който не спираше да ридае.
— Този доктор Щенгел трябва да е бил голям умник. Дано, по дяволите, успеят да го спипат.
— Хич не ме интересува — хълцаше Хершел, — само Хана да е жива.
Малко след един през нощта вкараха Хана Ландсман на носилка в невероятно добре оборудваната операционна, където в кофа лед бяха вече приготвили седем банки кръв. Изпитото лице на Хана ѝ придаваше вид на шейсетгодишна жена, но Линк знаеше, че едва ли има и тридесет. Дори капките пот по челото ѝ изглеждаха сиви. Хершел стискаше ръката ѝ и ѝ шепнеше успокоителни думи, които тя, изпаднала в унес, едва ли чуваше.
Вероятно само за да си отмъсти, доктор Ендикът бе назначил най-младия хирург, Андрю Браунинг, да извърши операцията.
На Линк му се сви сърцето, когато видя, че младият доктор подпира до себе си оръфан атлас по хирургия. Студентът се нуждаеше от учебник с указания.
В този момент Браунинг се обърна към тях:
— Съжалявам, господа, но ще ви помоля да излезете.
Хершел стоеше и не помръдваше. Неочаквано към тях приближи медицинска сестра. Тя се вгледа в Линк и рече успокоително:
— Полковник, асистирала съм на Браунинг и преди. Може да е още нов в занаята, но се справя умело със скалпела и е изключително внимателен.
Линк кимна с благодарност и изведе полекичка Хершел от стаята.
Двамата излязоха и седнаха да чакат на стъпалата отпред. Пролетната нощ беше топла, а мирното небе — осеяно със звезди.
Линк носеше цигари. Извади изящна сребърна табакера, гравирана с емблемата на Трета армия, взе две цигари и подаде едната на приятеля си.
Задави го дрезгава кашлица. Здравият разум му подсказваше, че въобще не бива да пуши. Но нали, по дяволите, все с нещо трябваше да се разсее.
— Женен ли сте, полковник? — попита Хершел.
— Труден въпрос, Хершел — отвърна Линк неловко. — Бяхме в процес на развод, когато ме мобилизираха в Европа. Все не можехме да намерим щат, където да приемат „взаимната непоносимост“ като достатъчно основание за развод. Предполагам, че вече напълно ме е изключила от живота си. Във всеки случай остави сина ни да го гледа майка ми.
— Син ли имаш?
— Да, Линк младши. Това лято ще стане на десет. Честно казано, само мисълта, че ще го видя, ме е крепила през цялото време. А при теб как е?
— Ние имахме дъщеря — отвърна Хершел привидно спокойно. — Беше почти на четири години, когато пристигнахме в първия лагер за интернирани. Казаха ни, че я отвеждат в детска градина. Повярвахме им, защото ни се искаше да е така. Но когато я целунахме онази нощ, преди да я отведат, знаехме, че е за „сбогом“ — смукна дълбоко от цигарата и продължи: — Страшно наистина. След това с Хана не можехме дори името ѝ да споменем. Само се гледахме един друг с чувство на вина, задето сме още живи, а мъничката ни Шарлот лежи мъртва някъде.
Настъпи тягостно мълчание. След малко Хершел подзе отново:
— Не след дълго ни разделиха. Вярвате ли, навремето бях гимнастик, як като вол. Даже играех в един от най-добрите отбори на Турневерин, само за християни. И така, изпратиха ме в кариерите като роб. До тази седмица нямах представа какво се е случило с Хана.
Бяха изпушили почти всички цигари, когато на стълбите се появи Браунинг, все още в изпоцапаната с кръв бяла манта, като търкаше очи:
И двамата скочиха на крака.
— Как е? — попитаха почти в хор.
— Операцията мина добре. Остава ни само да се надяваме, че е достатъчно силна, за да се съвземе.
— Мога ли да я видя сега? — попита нетърпеливо Хершел.
— Нека по-добре да се наспи. Това се отнася и за нас — Браунинг пое дълбоко въздух и с момчешка интонация на студент от Оксфорд, какъвто и беше допреди няколко седмици, добави: — Без майтап, приятели. Като се има предвид колко зарази пъплят из този лагер, най-доброто, което можем да направим за здравето си, е да откъртим.
Линк изпрати Хершел до бараката му. Отвътре долитаха стонове. Денем затворниците бяха свободни, но през нощта все още бяха в плен на кошмарите си.
— Как да ви се отблагодаря, полковник Бенет?
— Първо почни да ме наричаш Линк. После, мисля и двамата трябва да кажем няколко молитви и да лягаме.
— Молитви ли? — попита Хершел в недоумение. — Че на кого да се моля?
— На Господ Бог, нашата Опора и нашето Спасение — отвърна Линк убедено. — Псалм 13043… „Из дълбините викам към Тебе, Господи… Нека се надява Израил на Господа, защото у Господа е милостта.“ Знаеш го туй, нали?
Хершел кимна. И все пак нещо дълбоко в него не можеше да не се опълчи срещу вярата на Линк.