— Но, сър…
Всички погледи се обърнаха към този, който се осмели да изрази несъгласие.
— Моля, мистър Ландсман?
— Няма ли да е по-икономично, а и по-хуманно, ако хората без кучета се присъединят към другите маси?
— Не съм съгласен — възрази професорът. — Това е твърде съществен момент от обучението ви. Всеки трябва сам да изследва най-важните жизнени органи. Това не се научава от книги — нито дори с гледане.
Бенет кимна. Във всеки случай въпросът беше изцяло теоретичен, тъй като животните бяха вече завързани и упоени и очакваха примирено ножовете на изследователите.
За Лора и Барни тази Коледа се оказа необичайна. Бяха се впуснали в пътешествие, което променяше възгледите им за живота. Оскъдните знания, които бяха получили, ги разграничаваха от простосмъртните, чиято представа за сложния механизъм на живота си оставаше съвсем повърхностна.
Но все пак чудесно е да се наслаждаваш на уюта и топлотата на семейната среда. Родителите са не само струпване на клетки, молекули и жива тъкан, а и въплъщение на любов и грижа. Докато гледаше как по-малкият му брат нагъва шестнайсет палачинки на закуска, Барни се чудеше, че Уорън и за миг не помисля как ще се отрази на обмяната на веществата му предизвиканият по този начин гликогенен процес. Истинска радост беше да се водят разговори, които не изискват да бълваш непрестанно факти, формули или химични съединения.
Уорън като че ли бе добил увереност, което впечатление може би се създаваше от наболите му мустаци. Във всеки случай достойно изпълняваше ролята на мъж в семейството — в отсъствието на Барни — и помагаше на Естел да се подготви за неизбежната продажба на къщата и за заминаването на юг. До следването в юридическия факултет оставаха още две години, но във въображението си и майката, и синът вече бяха напуснали Бруклин.
С изострената си отскоро способност за наблюдение Барни забелязваше неща, които преди не му правеха впечатление. Например пукнатините на стълбите за втория етаж.
Къщата явно навлизаше в преклонна възраст. Дори баскетболният кош на дъба беше останал без мрежа след един октомврийски ураган и стоеше разяден от зимите на дванайсет и повече години. Ръжда, прах, скърцащи дъски. Самият Бруклин сякаш остаряваше. Повечето от приятелите им бяха заминали.
И Луис не беше същият. Все още се представяше за El Penon, La Roca de Gibraltar44. Но бръчките по челото му бяха по-дълбоки и вече нямаше желание да отговаря на повиквания по всяко време на нощта.
Липса на всеотдайност? На енергия? Ако го попитаха направо, би го обяснил с липсата на време. Преди дори не поглеждаше календар, а сега погледът му беше прикован към движенията на пясъчния часовник. Чакаше с нетърпение съботите и неделите. Откак делеше практиката си с един темпераментен младеж от Пуерто Рико, оставяше на него да поема съботите и неделите. А в това време Луис седеше сам в кабинета си и прелистваше безцелно списания, докато телевизорът предаваше футболни мачове като музикален фон. Чашата до ръката му не оставаше никога празна.
Неделята престана да е по-специален ден за Инес Кастелано — по простата причина, че сега тя прекарваше цялата седмица в молитви на покаяние.
Огънят, който отдавна я изгаряше, напоследък запламтя с особена сила благодарение на пристигналия отец Франсиско Хавиер, харизматик, беглец от Кастрова Куба.
— Да благодарим на Бог — рече веднъж Естел на Луис, — че отецът дойде навреме да спаси душите ни.
— Не и моята, querida — отвърна той с присмех. — Душата ми отдавна е неспасяема. Помоли Франсиско Хавиер да провери това, когато си бъбри следващия път с Всевишния.
Но Луис се успокои и дори беше доволен, че жена му въобще говори — макар и главно за огъня в пъкъла. По-добре аутодафе, отколкото аутизъм.
Безобидните насмешки на Луис не намалиха ентусиазма на Инес. Ако не беше в църквата да се изповядва или да пее „Аве Мария“, тя четеше испанската си Библия.
— Майка ти се учи за монахиня — отбеляза Луис.
Слабата му усмивка не можа да прикрие нотката на раздразнение в гласа му. От това, което видя, Лора заключи, че в думите му има повече истина, отколкото шега.
Инес прекарваше дните си в изкупление на грехове — нейните, на семейството, на целия свят. Отначало Луис опита да ходи с нея на църква, за да са заедно по време на молитва. Но дори когато тленното ѝ тяло стоеше само на няколко сантиметра от него, душата ѝ витаеше в друг свят. Малката им дъщеря се беше преселила при Бог. И съпругата на Луис явно се молеше за деня, в който ще я последва.