Джеймс описа набързо основния му строеж:
— Имаме два мозъка или, иначе казано, дясното и лявото мозъчно полукълбо са два огледални образа. Все още не знаем защо това е така нито дори какви точно са функциите на всяко полукълбо.
След това професорът посочи двата дяла:
— Забележете, че темпоралният е под хипоталамуса, който, макар че тежи само 2,83 г, е главният център за регулация на апетита, секрецията на жлезите, сексуалността и безброй емоционални състояния, включително и така нар. „център на гнева“.
Барни се чудеше дали единствено на него му прави впечатление, че науката може с математическа точност да определи мозъчния участък, възпламеняващ гнева, а все още не е открила центъра на любовта.
На обяд в стола Барни се постара да се скрие в най-отдалечения ъгъл, но Лора го откри.
— Какво стана снощи?
— Спечелихме — отвърна той сухо.
— Знаеш какво те питам. Какво стана с Бенет?
— Извинявай, Кастелано, но не съм домашният му лекар. Освен това аз самият съм издран от глава до пети и чувствам душата си провиснала като херния.
Лора седна срещу него на масата.
— Ливингстън, мисля, че следването те прави необщителен, параноик и темерут.
— Това е естественото състояние на нещата. Така имам всички шансове да стана президент на АМА46.
— Моля те, Барни. Кажи какво стана с Бенет.
Той я погледна с кървясали очи, опасани с тъмни сенки, и отговори:
— Получи най-доброто лечение, което с никакви пари не може да се купи.
Лора скръсти ръце в знак, че е готова да чака и до следващата ледникова епоха само и само да чуе обяснението.
— Добре де, добре. Наблъскаха го с куп новоизфабрикувани лекарства. После го накараха да играе със скъсано ахилесово сухожилие. Това е.
— Страшно глупаво според мен.
— Ти май не разбираш, Лора. Важното е, че спечелихме двубоя — той въздъхна и добави: — Сега разбирам защо се казва Купата на злоупотребите. Не бих се изненадал, ако след дипломирането си Мак Уилкинсън помогне на Бенет да осъди Медицинския факултет за един милион долара.
— Защо, нали не е осакатен?
— Засега не е. Ако е късметлия, само след няколко месеца ще може да ходи без патерици.
Вечерта Барни посети Ландсман в стаята му в частното крило на болницата. Когато отвори вратата, видя с изненада двама мъже в бели престилки, явно новозавършили, които сочеха с показалка някакъв необикновен предмет върху болничния поднос на Бенет — същия макет на човешки мозък, какъвто Джеймс беше използвал на лекцията си.
Когато видя Барни, Бенет се обърна към посетителите си:
— Имате ли нещо против да спрем дотук, момчета? И моите полукълба вече пламнаха.
Двамата млади доктори кимнаха, а единият, накичен с папионка, рече:
— Довечера и двамата сме на нощно дежурство, Бен. Ако те осени вдъхновението, само помоли да ни извикат. Акo не, ще се видим утре сутрин. Чао!
Барни огледа стаята на Бенет. Почти във всеки ъгъл имаше разтворен учебник, тетрадка или някоя част от пластмасовия модел. На приятеля му явно не липсваше педагогическа помощ.
— Я гледай ти! Можеш да основеш частен медицински колеж, Бен. Тези сигурно няма да ти трябват — и той хвърли на леглото написаните под индиго копия на следобедните лекции. — Започвам да ти завиждам.
— Недей, Барн, мога да те уверя, че не си струваше цената.
— Боли ли те кракът?
— Не особено. Но ми е неприятно, че трябва да остана толкова дълго в болницата.
— Опасяваш се да не изостанеш с материала ли?
— Не, за Бога! Ако продължават така да ми помагат, до края на седмицата ще съм готов практикуващ лекар.
В този момент иззвъня телефонът. Барни вдигна.
— Добър вечер — поздрави глас на възрастен мъж. — Стаята на господин Бенет Ландсман ли е?
— Да, кой го търси, моля?
— Баща му от Кливлънд.
Барни подаде слушалката на Бенет. „Защо, дявол да го вземе, баща му говори с немски акцент?“
През април 1945 година ураган от пламъци погълна дървените бараки на концентрационния лагер Нордхаузен. Американските военномедицински власти решиха, че само пълната евакуация и унищожение на заразените постройки могат да спрат разрастващата се тифна епидемия.
Вечерта последните оцелели се качиха на военните камиони, които трябваше да ги откарат в един от съюзническите лагери за разселени.
Хана Ландсман се чувстваше достатъчно добре, за да може да пътува, но се наложи двама войници да ѝ помогнат да се качи в камиона. Хершел беше до нея.
В камиона се разнасяше гълчава от тревожни гласове. Макар да бяха съобщили на бегълците на родния им език, че отиват в заведение за възстановяване и лечение, те все още не вярваха. Колко пъти през изминалите години нацистките поробители им казваха, че ги водят в „трудов лагер“ или „болничен център“?