Единственото средство за общуване беше безсловесният език на страданието. Някои от поляците и немците говореха помежду си идиш. Но как биха могли да разговарят гръцките докери от еврейски произход с бившите виенски учители. Вариантът на идиш, който те знаеха, се наричаше ладино47 — разновидност на испанския, на който са говорели предшествениците им, прогонени през 1492 г. от Испания и преселили се на изток. Няколко души, като Хершел, знаеха английски.
Щом конвоят спря на пътя, за да могат недохранените пътници да похапнат малко, Хершел приближи един младичък войник и го попита:
— Извинете, сър, къде точно отиваме?
— Не ви ли казаха, приятелю? — изненада се ефрейторът, който говореше с акцент на жител на Нова Англия. — Караме ви на едно място, където ще можете да отпочинете и да се съвземете, а хората там ще ви помогнат да откриете близките си. Мястото се нарича РЛ48 лагер. Това значи…
— Зная какво означава, сър. Ще бъдете ли така добър да ми кажете къде се намира?
— Нашият лейтенант каза, че е в Берген-Белзен, сър.
След тези думи слабото тяло на Хершел се разтресе. Известията за ужасяващите размери на нацистките зверства там, за стотиците хиляди мъртви и осакатени бяха достигнали вече до всички. Не е ли това поредната жестока игра на съдбата? Да не би отново да са в ръцете на нация поробители?
Хершел се повлече обратно към камиона. Докато се качваше, един войник му предложи шоколад, но той поклати отрицателно глава.
— Какво има, Liedchen49? — попита Хана разтревожено.
— Нищо, нищо — отвърна той, като направи героично усилие да прикрие отчаянието си.
Но, разбира се, Хершел се заблуждаваше. Подобно на Дахау по на юг Белзен се превръщаше от лагер на смъртта в спасителен лагер.
Храна и лекарства имаше в изобилие и скоро се сформираха различни благотворителни организации като Международно общество в помощ на евреите, или Организация за възстановяване и подготовка, учредени от разни международни институции, нагърбили се с внушителната задача да установяват самоличността на живи и мъртви. А и да се опитат да съберат разпръснатите семейства и да помогнат на бежанците да се приберат по „домовете си“ — макар че думата нямаше вече същия смисъл за тях. Кой имаше сили да се върне там, където „сънародниците му“ го бяха предавали толкова пъти на нацистите? Възможностите бяха само две — англоезичните държави или Палестина.
Хершел имаше брат, емигрирал в началото на тридесетте в щата Охайо, и това му даваше достатъчно основание да се кандидатира за САЩ. Най-голямата му мечта сега беше да принадлежи към щедрата нация, чиито ангели-спасители го бяха освободили. Веднага щом Американската лагерна комисия започна да заседава, Хершел и Хана подадоха официална молба да живеят в Америка.
Офицерът от комисията им зададе няколко формални въпроса, включително дали Хершел не е комунист. Той отвърна с чувство за хумор, което впечатли интервюиращия:
— Сър, възможно ли е според вас някогашният собственик на най-голямата фабрика за кожени изделия в Германия да е нещо друго освен капиталист?
И така на Хана и Хершел им оставаше единствено да чакат, докато издирят брат му и уредят спонсорство.
И те зачакаха.
Беше средата на лятото, когато от Кливлънд, щата Охайо, пристигна писмо от някой си Стивън Ланд. Авторът на писмото поясняваше, че е същият, с който „Херши“ бил израснал в Берлин. Само че вече не се казваше Щефан Ландсман. „Не исках да запазя нищо немско — обясняваше той. — Дори купих комплект грамофонни плочи, за да залича всякаква следа от акцент.“
По-нататък изразяваше голямата си радост, че брат му и снаха му са оцелели след варварския геноцид, но останалата част от писмото беше мрачна: „Доколкото, ни е известно, единствено вие от целия род сте се спасили от пещите. Карнелсонови, Шpигелови, както и братовчедите Винер, всички са били депортирани в Освиенцим.“
Най-тежки за Хершел и Хана бяха заключителните му думи: „Заедно с вас скърбя за малката Шарлоте. И макар че никой не може да заеме нейното място в сърцата ви, и двамата сте достатъчно млади, за да имате други деца. И това е благословия.“
Когато прочете тези думи, Хана зарида така безутешно, че Хершел не можа да я успокои. А и как ли би могъл, след като и той самият плачеше.
Бюрократичните усложнения се оказаха безконечни. Дойде есен и жителите на превърнатия вече в село лагер Берген-Белзен живееха в унило очакване, придружено понякога от изблици на нервно нетърпение. Всички чакаха с трепет да ги разпръснат като семена, които ще бъдат посети на нова земя и дай, Боже, да разцъфнат.