През декември селото наброяваше все още няколко хиляди жители, сред които бяха и Хершел и Хана Ландсман.
Беше Коледа за войниците, а бившите затворници евреи честваха празника Ханука, който отбелязваше освобождението на дедите им от тираничните сирийци през II век преди Христа.
Въпреки студа и неуютните жилища беше време да се празнува. Военните свещеници събраха група доброволци и направиха огромен свещник, чийто пламък с всяка нощ ставаше все по-силен, докато най-накрая осем светлини, възвестяващи новородената свобода, разпростряха сиянието си далеч над земята на бившите потисници. Имаше песни, танци и веселие.
— Какво има? Защо не пееш? — смъмри Хана съпруга си.
— Как да пея, че „Бог ни спаси“, след като Той ни обърна гръб? Американската армия ни спаси.
— А тях кой, мислиш, ги изпрати?
През зимата на 1946 година братът на Хершел пишеше редовно, а понякога пращаше снимки на американската си съпруга Рошел и двете си „сладки момченца“. Писмата му преливаха от оптимизъм: — Америка — страната на неограничените възможности. Той самият беше построил галантериен магазин в търговската част на Ейкрън. Търговията процъфтяла дотолкова, че открил филиал и в Кливлънд, и семейството се преместило да живее там.
След като с Хершел поддържаха вече постоянна връзка, Стив смяташе за свое задължение да предлага на брат си проповеди от рода на „В Америка можеш да станеш голям като мечтата си“, „Тук, ако работиш, таван са само небесата“.
Брат му в Европа не можеше да не си спомня надписите по концентрационните лагери: „Arbeit macht frei“ — трудът освобождава. Точно така, но в смисъл, че освобождава тялото от душата ти.
Когато се оплакваше на Хана, тя започваше да спори с него:
— Как може да не харесваш някого, когото не си виждал от двадесет години? И как можеш да казваш, че жена му е yenta50, а децата му разглезени, след като не ги познаваш?
— Хана, виждам ги съвсем ясно тук — и той посочи с пръст челото си. — Да говори каквото ще, но аз няма да въртя бизнес с малкия си брат Щефан.
— Искаш да кажеш Стив.
— За мен той винаги ще си остане Щефан — всезнайко, който от нищо не разбира.
— Бил е достатъчно умен да напусне Германия преди войната — възрази Хана и моментално съжали, че наруши шеговития тон на спора с този болен въпрос. — Извинявай, Херш, прекалих.
— Не, права си. Ако бяхме заминали с Щефан, нашата Шарлот щеше да е още жива. А и ние щяхме да сме живи.
— Но ние…
— Не — възрази той мрачно, — ние само дишаме! В свят, в който толкова много от братята ни са избити, не можем да се броим за живи.
Измина почти година от освобождението им преди да стъпят най-сетне на американска земя. Семейство Ланд бяха пристигнали чак от далечен Кливлънд, за да посрещнат кораба. И на пристанището сред тълпата хора — объркани, радостни и същевременно гузни, че са останали живи — не липсваха сълзи.
Стив и Рошел бяха намерили за семейство Ландсман малък, но уютен апартамент в покрайнините на Шейкър Хайтс, квартал, където се намираше собствената им „прекрасна къща с прекрасна градина“.
И въпреки нескритите си опасения Хершел започна работа при брат си. В крайна сметка нямаше избор. Но мечтаеше да стане самостоятелен и да обгради любимата си жена със същия разкош, с който Стив обграждаше Рошел.
На първо място обаче трябваше да разреши един нетърпящ отлагане въпрос. Чрез американската Асоциация на ветераните откри домашния адрес на покойния полковник Ейбрахъм Линкълн Бенет. Намираше се в Милсбърг, малко селце в Джорджия, на половин час път от Форт Гордън, където навремето бяха разквартирували полковника като кадрови офицер.
Искаше да се свърже със семейството по телефона, но се оказа, че те нямат такъв. Не му оставаше нищо друго, освен да отиде лично дотам. И така, стегнаха с Хана малък куфар и през четвъртоюлските празници се от правиха на първата си американска одисея.
Пътуваха два дни. Късно следобед на първия ден Хершел потърси къде да преспят. Боядисаната в бяло дървена странноприемница „Дикси Бел“, непосредствено на юг от Ноксвил, щата Тенеси, имаше уютен вид и той спря колата на чакълестата алея, намести вратовръзката си и влезе да попита за стая.