Опитвали да се борят със злоупотребите в столовите. Правели проверки, имало и комсомолски постове, и представители на най-различни органи на властта, но ако вярваме на очевидците, тяхната работа нямала особени резултати, въпреки че успявали да хванат един-двама. Разбира се, ако някои от управителите на столови крадели с килограми месо и елда и ги хванели, съдбата им не била от най-приятните. Но най-често ставало дума за малки количества, които лесно можело да се скрият и не било повод за шумни обвинения. Не било лесно да уволнят крадците. Всеки разчитал, че хората ще го разберат и ще го съжалят, оправдавали се: с парите от откраднатите супи и каши не купували на безценица бижута, мъчели се да спасят децата и родителите си, умиращи от изтощение. „Ако решите да го уволните, той ще пише десетки оплаквания до администрацията, до районния съвет, в партийната организация“ – бил принуден да каже даже един от ръководителите на града, Алексей Кузнецов.51
Не можем да кажем, че всеки ден и във всяка столова е имало сбивания, караници, кражби. Посетителите обръщали внимание само на най-бурните инциденти и драматични епизоди, но мълчаливо подминавали по-спокойните, всекидневни истории. Заплахите и даже сблъсъците не били случайни. Предизвиквал ги мизерният и гладен бит по време на блокадата. Затова тези, които нямало къде да отидат и нямало на кого да разчитат, били изнервени и раздразнителни.
Да търсим други картини означава да не уважаваме онези, които са дали живота си за спасяването на Ленинград. Когато градът започнал да идва на себе си, когато хората се почувствали по-уверени и по-силни, когато свършил лютият студ, когато станало по-чисто и се заживявало по-уютно, то не можело да не се отрази: и на столовите, и на вътрешното им обзавеждане, и на нравите на посетителите. В дневника на Мария Конопльова от 5 юни 1942 г. има едва ли не възторжено описание на настъпилите промени:
Днес за пръв път след прекъсване от една година се храних в столовата в културни условия. [...] Карат посетителите да си свалят палтата, през зимата бяхме отвикнали. Във входа работи водопроводът, може преди ядене да си измиеш ръцете, хората и това го бяха забравили. Колко бързо изчезват културните навици. [...] По масите – чисти покривки, цветя. Келнерките вежливи. Започваме да придобиваме облика на културни хора, вместо папуасите, в които се бяхме превърнали през зимата.52
Ще го кажем направо, не във всички столови е било така и не можем да не видим, че понякога хората ги „цивилизовали“ принудително. Гладът още ги измъчвал и мнозина все още се изкушавали да прередят някого въпреки възраженията и недоволството. И не всички веднага се измили, облекли хубави дрехи и запели песни. И не навсякъде можели да изстържат саждите, да боядисат коридорите, да поправят печките. Било изгорено всичко, което можело да гори, продадено всичко, за което можело да се купи парче хляб, всичко било смачкано от болката от безбройните загуби – нима е било възможно в навиците и в постъпките на смазаните от блокадата хора бързо да изчезнат следите от нещастията, които ги сполетели?
Шеста глава.
Пазарите
Едва ли пазарите са можели да окажат съществена подкрепа на хората по време на блокадата, но всеки ги е посетил поне веднъж. Цените на стоките през „смъртоносното време“ растели невероятно бързо. Лесно можем да разберем дали стоките по пазарите са били достъпни, като сравним средната заплата на различните категории работници и чиновници през периода 1941–1943 г.
Чистачката получавала 130–180 рубли на месец, деловодител в градския съвет 230 рубли, учените 500–700 рубли, работниците повече от 600 рубли. Не е лесно да се разбере какви са били заплатите на „отговорните“ работници, но се знае, че заплатата на завеждащ административния отдел в градския или в областния комитет на ВКП(б) била около 1200 рубли, а заплащането на секретаря на областния комитет вероятно е било още по-щедро.1
Често не плащали редовно заплатите. До декември 1941 г. обикновено заплатите закъснявали няколко седмици. Същото може да се каже и за пенсиите. Жена в блокирания Ленинград, като съобщава на роднини за смъртта на децата, умрели от глад, пише, че от пет месеца не е получавала пенсията си. Трудно е да се намерят подробни сведения колко редовно се изплащали пенсиите, а също и за други всекидневни „подробности“ от живота по време на блокадата, освен ако те не осветяват максимално пълно героизма на жителите на обсадения град. Секретарят на партийната организация на социалната служба на Приморския район Ю. Маругина повдига леко завесата как са се раздавали пенсиите – картината е тъжна. „Всяка сутрин в малкото помещение на социалната служба се събираха няколкостотин души. В помещението беше студено, хората се притискаха, за да се сгреят, или отиваха в кухнята и се скупчваха до печката. Обикновено [курсивът мой – С.Я.] вечер там намирахме трупове.“2 Погребването на тези хора създавало много главоболия и това решило въпроса в полза на живите: дали на социалната служба по-голямо помещение. Вероятно малцина се замисляли какво е за изтощените пенсионери да чакат на студа: с този проблем се занимавал секретарят на районния съвет, егоцентрична жена, добре осигурена по онова време.3