Сигюр Алтман се отби, сложи за малко ръка върху рамото на Хари и се оттегли безмълвно.
След като остави Сьос в малкия ѝ апартамент до езерото Согн, Хари се спусна към центъра, пое по лъкатушещи еднопосочни улички, по разкопани улици, по задънени улици. Мина през квартали на проститутки, покрай големи шопинг центрове, през свърталища на наркомани и чак когато градът се озова в краката му, осъзна, че през цялото време е искал да стигне до нацистките бункери. Обади се на Йойстайн и приятелят му се появи след десетина минути, паркира таксито си до служебната кола на Хари и остави вратата открехната. От тонколоните бумтеше музика. Йойстайн седна на зида до Хари.
— В кома е — съобщи Хари. — Засега не дават категорична прогноза. Имаш ли цигари?
Слушаха парчето "Transmission" в изпълнение на бандата "Джой Дивижън". Йойстайн имаше слабост към певци, напуснали този свят прекалено рано[79].
— Уви, не успях да говоря с него, след като се разболя — Йойстайн дръпна жадно от цигарата си.
— Колкото и време да оставаше, нямаше да го направиш.
— Да, това е поне някаква утеха.
Хари се засмя. Йойстайн го погледна изкосо и се усмихна малко гузно, сякаш се колебаеше дали е редно човек да проявява веселост, докато бащата на приятел лежи на смъртен одър.
— А сега какво ще правиш? — попита Йойстайн. — Как ти се струва да отбележим тъжното събитие с малък запой? Ще се обадя на Сабото и…
— Не — Хари изгаси цигарата. — Трябва да работя.
— Предпочиташ смърт и разложение вместо питие?
— Отбий се и се сбогувай с него, докато е жив. Йойстайн потръпна.
— Не понасям болници, а и той не чува нищо, нали?
— Не говорех за моя баща, Йойстайн.
Йойстайн присви очи срещу дима.
— Каквото съм научил, научил съм го не от моя, а от твоя баща, Хари. Моят не струва пукната пара. Утре отивам.
— Добре.
Той вдигна очи към мъжа над главата си. Устните му се движеха и произвеждаха думи, но явно някакъв център, и мозъка му беше засегнат, защото той не успяваше да навърже думите на мъжа в смислена цялост. Разбра единствено, че часът е ударил. Часът на отмъщението. Дойде време да си плати. Изпита облекчение.
Седеше на пода с гръб, опрян о голямата кръгла печка, с ръце, извити назад и закачени за печката с две вериги. От време на време повръщаше — явно заради мозъчното сътресение. Кръвта спря и сетивността на тялото му се завърна, но мъглата пред очите му не се вдигна напълно. И все пак той не се съмняваше. Гласът… Глас на призрак.
— Съвсем скоро ще умреш — прошепна той. — Като нея. Но ти давам възможност да избереш как. За съжаление има само два варианта: ябълката на Леополд…
Мъжът показа метално топче с дупки и шнур, излизащ от едната дупка.
— Три от момичетата я опитаха. Не им хареса. Но няма да усетиш болка и ще си отидеш бързо. За целта искам да ми отговориш само на един въпрос: как и кой друг знае. Кой ти помогна? Повярвай ми, ябълката е за предпочитане. Интелигентен мъж си, навярно вече си се досетил какъв е другият вариант.
Мъжът се изправи и театрално разтри ръце. Усмихна се широко. Шепотът му проряза тишината:
— Тук стана малко хладно, не мислиш ли?
Той чу драсване, а после — тихо съскане. Прикова поглед в кибритената клечка. В неподвижния жълт пламък с форма на лале.
Петдесет и пета глава
Тюркоаз
Вечерта донесе звездно небе и кучи студ.
Хари паркира колата на склона пред адреса, даден му от станция "Воксенколен". Сградата се набиваше веднага на очи. Другите къщи по улицата до една бяха големи и скъпи, а тази, в която отиваше Хари — приличаше на взета от приказките, на кралски дворец от черно дърво, монументални дървени колони пред вратите и трева върху покрива. В двора имаше и други две постройки плюс склад за хранителни продукти като от филмите на Дисни. Хари изобщо не се съмняваше с какви размери е примерно хладилникът на Андерш Галтунг.
Позвъни. Върху зида видя камера. Женски глас го помоли да се представи. Хари го направи и тръгна по изобилно осветена площадка, покрита с чакъл. Ситните камъчета хрущяха изпод подметките му и сякаш се канеха да изядат и последните останки от тях.
Жена на средна възраст, с тюркоазени очи и престилка, го посрещна на вратата и го заведе в някаква стая. Поведението ѝ съчетаваше равни части достойнство, надменност и куртоазия. Попита Хари какво желае — кафе или чай? — и излезе от стаята. Той се запита дали жената е госпожа Галтунг, или прислужница. А защо не и двете?
79
Вокалистът на групата — Иън Къртис — се самоубива на двайсет и три години. — Бел. прев.