— Води натам — Белман се канеше да се качи обратно. — Идвай!
— Чакай малко.
— Защо? Побързай, вече се стъмва!
— Като извика, чу ли ехо?
— Ами като се замисля, май да. — Белман спря. — Отвесна скала?
— На картата не е отбелязано наоколо да има отвесни скали — възрази Хари и се обърна в посоката на следите. — Скален процеп! — изрева той.
И ехото му отговори. Със светкавична бързина.
— Шейната, оставила тези следи, май е претърпяла сериозна злополука — отбеляза Хари.
— Какво знам за Белман — повтори Рогер Йендем, за да спечели време. — Носи му се име на много съвестен полицай и голям професионалист. — Какво целеше с този въпрос Нурбьо? — Способностите му нямат граници. Никога не греши. Бързо усвоява нови знания. Научи се например как да се държи с журналистите. С две думи: whiz kid[80]. Ако си чувал този…
— Да, изразът ми е познат — увери го Бент Нурбьо с възкисела усмивка, докато палецът и показалецът на дясната му ръка търкаха усърдно стъклата на очилата с кърпичката. — По-скоро ме интересува какви слухове се носят около него.
— Слухове ли? — Йендем дори не забеляза, че отново се върна към неприятния си навик да стои с отворена уста, след като е задал въпрос.
— Надявам се това понятие да присъства в речника ги, Йендем, защото благодарение на него ти и списанието, за което работиш, си вадите хляба. Е?
— Какво точно имаш предвид под "слухове"?
— Спекулации — с нескрита досада започна да изброява Нурбьо, — измислици, откровени клевети. Лично аз не съм особено вещ в тази област, Йендем. Затова ще те помоля да обърнеш чувала с клюките и да позлорадстваш.
— 3… значи, негативни слухове?
От гърдите на Нурбьо се откърти тежка въздишка:
— Скъпи Йендем, кога си чувал слухове за нечие въздържание, щедрост, съпружеска вярност и адекватен лидерски стил? Дали липсата на такива слухове не се дължи на изконното предназначение на слуха, а именно — да ни радва, защото на фона на чуждите издънки изпъкваме и по-добра светлина?
Нурбьо приключи с едното стъкло и се прехвърли ни другото.
— Сещам се за един много слабо подплатен слух — каза Йендем и побърза да добави: — И определено знам за доста други хора със същата слава, които обаче категорични не са такива.
— Като бивш редактор бих те посъветвал да зачеркнеш или "определено", или "категорично". Получава се смислово повторение. И така, категорично не са какви?
— Ами… ревниви.
— Че кой не е ревнив?
— Говорим за патологична ревност.
— Да не бие жена си?
— Не, никога не ѝ е посягал. Нея не е имал повод да удря. Но виж, мъже, които я заглеждат…
Шейсет и първа глава
Височина на падане
Легнали на ръба на снежната козирка, където следите от шейната се изгубваха, Хари и Белман се взираха надолу. Черните отвесни скали се спускаха стремглаво в бездната и чезнеха в снежната вихрушка, която ставаше все по-неудържима.
— Виждаш ли нещо? — понита Белман.
— Сняг — отвърна Хари и му подаде бинокъла.
— Шейната е долу — Белман се изправи. — Ще се спуснем.
— Ние?
— Ти.
— Аз ли? Нали уж ти се занимаваш с алпинизъм, Белман?
— Така е — съгласи се Микаел, който вече бе започнал да закопчава ремъците на седалката за катерене. — Затова най-логичното решение е аз да ти бъда осигуровка. Въжето с дълго седемдесет метра. Ще те спусна на максимална височина. Става ли?
Шест минути по-късно Хари стоеше на ръба на пропастта с гръб към нея, с бинокъла на врата и димяща цигара в ъгълчето на устата.
— Притеснен ли си? — усмихна се Белман.
— Притеснен? Умирам от страх.
Белман се увери, че въжето минава през блокиращата макара, около тънкия ствол на близкото дърво зад тях и е вързано за седалката на Хари.
Хари затвори очи, пое си въздух, съсредоточи се и се насили да се отпусне назад, да пребори еволюционно обусловения протест, базиран върху милиони години човешки опит, според който биологичният вид не може да оцелее, ако представителите му пропаднат в бездна.
Мозъкът удържа победа над тялото с минимален превес.
В началото Хари съумяваше да се подпира с крака о скалата, но постепенно наклонът стана почти отвесен и Хари увисна във въздуха. Белман спускаше въжето на тласъци, но еластичната материя, от която бе направено, смекчаваше удара в кръста и бедрата му. Постепенно въжето започна да се спуска по-плавно и след известно време Хари изгуби върха от поглед и остана сам, олюляващ се между тъмните скални стени. Наведе се настрани и, погледна надолу. И там, двайсет метра под него, се виждаха смътните очертания на остри камъни, прорязващи снежната покривка: стръмен сипей. А насред чернобелия пейзаж: нещо жълто.