Пое си дълбоко въздух. Тялото му отказваше да се подчини. Противеше се, оказваше отпор. Не искаше да позволи главата да се удари в гвоздея.
— Идиот! — помъчи се да извика Хари, но се чу само съскане.
По бузата му потече гореща сълза.
"Стига съм циврил — скастри се той наум. — Време е за малко умиране." Заби главата си в гвоздея. Той го пое с дълбока въздишка.
Кая потърси опипом мобилния си телефон. "Карпентърс" току-що изпяха на три гласа "Stop!", а Керън Карпенгър отговори "Oh, yeah, wait a minute" — сигнал за получен есемес.
Навън мракът се спускаше бързо и неумолимо. Кая вече изпрати три съобщения на Хари. Обясни му какво се е случило; че стои в такси пред къщата, където влезе Лене Галтунг и чака реакцията му. Помоли го да ѝ даде знак, че е жив.
Чудесна работа. Ела да ме вземеш от улицата южно от църквата. Няма как да се объркаш: там има една-единствена тухлена сграда. Влез, без да звъниш: отворено е. Хари.
Кая каза адреса на шофьора, той кимна, прозина се и запали двигателя.
Кая написа "идвам" и го изпрати на Хари, докато таксито пътуваше по светлите улици. Вулканът озаряваше вечерното небе като електрическа крушка, засенчваше звездите и придаваше на всичко наоколо едва доловим кървавочервен оттенък.
Четвърт час по-късно се озоваха на мрачна улица, осеяна с кратери. Пред магазин висяха две парафинови лампи. Или токът бе спрял, или просто улицата не бе електрифицирана. Шофьорът спря и посочи дома на Ван Борст — малка тухлена къща. Кая се огледа. Нагоре по улицата видя два "Рейндж" роувъра. Подминаха я два врещящи мотопеда с подскачащи светлини. От близка врата се носеше африканска дискомузика. Тук-там в мрака проблясваха цигари или бели очи.
— Wait here[94] — заръча тя на таксиметровия шофьор, прибра косата си под шапката с козирка и пренебрегвайки предупредителния вик на шофьора, отвори вратата и слезе от колата.
Тръгна направо към къщата. Изобщо не си правеше илюзии какви рискове дебнат бяла жена без придружител в град като Гома след спускането на мрака, но в момента тъмнината беше най-добрият ѝ приятел.
Потърси вратата с черни блокове от засъхнала лава от двете страни. Усещаше, че не бива да се бави нито секунда, защото трябва да изпревари надвисналата опасност.
Едва не се спъна, докато бързаше и дишаше с отворена уста. Посегна към дръжката на вратата. Независимо че температурата падаше изненадващо бързо след залез слънце, потта се стичаше на вади между лопатките и гърдите ѝ. Насили се да натисне дръжката. Ослуша се. Цареше същата необичайна тишина като онзи път, когато…
Риданията заседнаха в гърлото ѝ като гъста бетонова маса.
— Хайде де — прошепна си тя. — Не и сега.
Затвори очи. Съсредоточи се върху дишането си. Изхвърли всички мисли от ума си. Ще се справи. Страховете изтекоха навън. Изтрий ги, изтрий ги. Ето така, готово. Остана само една-единствена мисъл и Кая да отвори вратата.
Хари се събуди от леко пощипване в ъгъла на устата си. Отвори очи. Беше се стъмнило. Трябва да е припаднал. Изведнъж забеляза как телта, излизаща от устата му, се опъна. Сърцето му ускори ударите си и заби лудешки. Долепи устата си плътно до болта, макар прекрасно да осъзнаваше, че отвори ли някой вратата, тази мярка изобщо няма да му помогне.
Светъл лъч се плъзна по стената над него. Проблесна кръв. Вкара пръсти в устата си и натисна силно зъбите на долната си челюст. От болка му причерня за миг, ала усети как челюстта се раздвижи. Беше се откачила! Докато я натискаше с една ръка, с другата хвана топчето и се опита да го изтръгне от устата си.
Отвън се чуха звуци. Проклятие, проклятие! Още не можеше да прокара топчето между зъбите си. Увеличи натиска върху долната си челюст. Хрущенето на кости и звукът от разпорена тъкан идваше право от ухото му. Надяваше се да натисне челюстта си максимално надолу от едната страна и да извади топчето странично, но тогава бузата щеше да му попречи. С крайчеца на окото си видя как дръжката на вратата се раздвижи. Нямаше време. Никакво време. Изтичаше.
Последната мисъл в главата на Кая. Есемесът. Тя отвори очи. Какво ѝ бе казал Хари, докато седяха на терасата в апартамента ѝ и обсъждаха заглавието на книгата на фанти? Че никога не изпраща текстови съобщения, за да не се почувства емоционално ограбен, за да не остави никакви следи. Досега Кая действително не бе получила от него нито един есемес. Този беше първият. Защо ѝ изпрати съобщение, вместо да се обади? Надушваше нещо гнило. Всъщност не си търсеше оправдания, за да не отвори вратата, а предчувстваше капан.