Кинзонзи знаеше, че ще умре. Млад и от насилствена смърт. Но се надяваше часът на смъртта му още да не е ударил. Надяваше се да не издъхне тази нощ. Сякаш някой бе излял киселина в стомаха му, ала може пък раната и да не се окаже смъртоносна.
Белокожият се изправи и взе автомата на Удри. Пристъпи към Кинзонзи и се надвеси над него. Светлината остана зад гърба му. Внушителна фигура с превързана глава — така конгоанците увиват брадичките на мъртъвците, преди да ги погребат. Ако възнамерява да ме убие, ще го направи сега, помисли си Кинзонзи. Мъжът пусна върху него неизползваните ивици плат:
— Help yourself.[101]
После изохка и тръгна по стълбата.
Кинзонзи затвори очи. Ако действа бързо, вероятно ще успее да спре кръвотечението, преди да припадне от кръвозагуба. Ще се замъкне до пътя, ще повика помощ. С повечко късмет може и да попадне на хора, различни от местните лешояди. А защо не и да намери Алма? Ще я направи своя жена, защото тя вече няма мъж. А Кинзонзи — работодател. Нали видя какво има в куфара, който белокожият взе със себе си.
Хари паркира "Рейндж" роувъра пред ниския зид около църквата непосредствено пред раздрънкания хюндай, който още чакаше там.
В колата проблесна цигара.
Хари изгаси фаровете, свали прозореца и подаде глава навън:
— Саул!
Светлото петно се раздвижи. Шофьорът слезе от колата.
— Хари! Какво стана? Лицето ти…
— Нещата не се развиха по план. Изобщо не очаквах да те заваря тук.
— Защо? Нали ми плати за целия ден? — Саул поглади с длан капака на роувъра. — Хубава кола. Открадна ли я?
— Не, наех я.
— Аха. А дрехите? И тях ли взе под наем?
— Да.
— А кръвта по тях на предишния собственик ли е?
— Остави таксито и се качвай при мен, Саул.
— Искам ли да се забърквам в тази история, Хари?
— Навярно не. Ще помогне ли, ако те уверя, че съм от добрите?
— Съжалявам, Хари, но ние в Гома вече сме забравили какво означава това.
— Мм. Какво ще кажеш за още сто долара?
— Двеста… — настоя Саул.
Хари кимна.
— … и петдесет — додаде конгоанецът.
Хари слезе и Саул седна зад волана.
— Сигурен ли си, че са там? — попита таксиметровият шофьор и потегли.
— Да — отвърна Хари от задната седалка. — Веднъж един човек ми каза, че единствено оттам хората в Гома могат да отидат на небето.
— Това място не ми харесва.
— Така ли?
Хари отвори сандъка върху седалката до себе си. "Мерклин". Указанията как се сглобява пушката се намираха върху лист, залепен от вътрешната страна на капака. Хари се залови за работа.
— Зли демони. Ба-Тойе.
— Следвал си в Оксфорд, нали така каза?
Частите на пушката прилепваха гладко една към друга с щракването на добре смазан механизъм.
— Явно не си чувал за огнения демон — отбеляза Саул.
— Не, но познавам отлично тези приятелчета — Хари вдигна един от патроните, сложени в специално отделение на сандъка. — Залагам на тях срещу Ба-Тойе.
Оскъдната светлина в купето проблесна в златистата обвивка на патрона. Оловният куршум в нея имаше шестнайсетмилиметров диаметър: най-големия калибър в света. Докато Хари работеше по случая "Червеношийката", експерт по балистика му обясни, че калибърът на "Мерклин" сериозно надвишава границите на разумното, дори да я използват за лов на слонове. Оръжие с подобни патрони било по-подходящо за поваляне на дървета.
Хари нагласи оптическия мерник.
— Газ до дупка, Саул!
Подпря цевта върху облегалката на празната седалка пред себе си и сложи пръст на спусъка, като държеше окото си на известно разстояние от мерника заради неравностите по пътя. По правило мерникът следваше да се нагласи, калибрира, настрои съвсем внимателно, ала обстоятелствата не позволяваха.
Пристигнаха. Кая погледна през прозореца. Долу, под краката им, проблясваха пръснати светлини: Гома. В далечината Кая видя светлината от нефтените сонди в езерото Киву. Луната се отразяваше в зелено-черната вода. Последната част от пътя представляваше пътека, лъкатушеща към върха, фаровете осветяваха черната гола местност, осеяна с неравности. Изкачиха се до най-горното плато — съвършено равна, кръгла каменна плоскост с близо стометров диаметър. После шофьорът пресече платото. Потънаха в облаци от стелещ се бял дим, обагрен в червено до кратера на Нирагонго. Шофьорът изгаси двигателя.
— Може ли да те питам нещо, Кая? — попита Тони. — През последните седмици един въпрос не ми дава мира: какво е усещането да знаеш, че ще умреш? Не говоря за страха, когато си изправен пред смъртна опасност. Самият аз неведнъж съм го изпитвал. Интересува ме как се чувства човек, когато ясно осъзнава, че след броени минути животът му ще приключи. Ще се опиташ ли да… ми го опишеш? — Тони се наведе леко напред, за да установи зрителен контакт с Кая. — Не бързай. Спокойно обмисли отговора си.