Хари се изкашля два пъти:
— Защо в Ондалснес? Защо не в града, където…
Хари не довърши, но баща му го разбра: където е погребана майка.
— Искам да ме положат при земляците ми.
— Но ти не се познаваш с повечето от тях.
— Какво значи да познаваш някого? Поне сме произлезли от едно и също място. В крайна сметка въпросът опира точно до корена. Всеки се стреми да се върне към корените си.
— Всеки ли?
— Да, независимо дали го осъзнава, или не.
Алтман, който се грижеше за Улав Хуле, влезе, усмихна се на Хари и потупа красноречиво циферблата на часовника си.
Хари си тръгна. Докато слизаше по стълбите, се размина с двама униформени полицаи. Кимна им машинално. Те само го изгледаха като непознат.
Обикновено Хари копнееше да остане сам и да се наслади на спокойствието, тишината и свободата, които му носеше уединението. Ала заставайки на трамвайната спирка, изведнъж се разколеба. Не знаеше къде иска да отиде, не знаеше какво му се прави. Но беше сигурен, че няма да понесе празната къща в "Опсал".
Набра номера на Йойстайн.
Таксиметровият шофьор правеше курс до Фагернес, предложи обаче да изпият по бира около полунощ, за да отпразнуват благополучния завършек на поредния работен ден в живота на Йойстайн Айкелан. Хари припомни на приятеля си колко противопоказно е алкохолик да пие, а Йойстайн отвърна, че дори алкохолиците понякога имат нужда да му поотпуснат края.
Хари му пожела лек път и затвори. Погледна си часовника. И в главата му пак изникна въпросът защо Хаген им отпусна четирийсет и осем часа.
Трамваят пристигна. Вратите се отвориха с трясък. Топлата вътрешност на мотрисата изглеждаше подкупващо. Хари се обърна и тръгна надолу към центъра.
Двайсет и седма глава
Добра, с "дълги" пръсти и свидлива
— Минавах случайно оттук — оправда се Хари. — да не излизаш някъде?
— Не — усмихна се Кая, застанала на вратата в дебело шушляково яке. — Просто седя на верандата. Влизай. Обуй тези пантофи.
Хари си събу обувките и тръгна след нея. Минаха през хола и излязоха на покритата веранда. Настаниха се на два големи дървени шезлонга. На улица "Людер Саген" цареше тишина. Един-единствен автомобил стоеше до тротоара. На втория етаж в отсрещната сграда Хари забеляза мъжка фигура, застанала пред осветения прозорец.
— Казва се Грегер — представи го Кая. — На осемдесет е. От войната непрекъснато наблюдава какво се случва на улицата. Понякога си го представям като мой страж. Мисълта, че ме пази, ми действа успокоително.
— Да, всеки човек има нужда да се чувства закрилян — съгласи се Хари и извади кутията с цигари.
— Ти имаш ли си твой Грегер?
— Не.
— Може ли една?
— Цигара ли?
— От време на време се случва да запаля — засмя се ги. — Пушенето ме… успокоява.
— Мм. Мислила ли си какво ще правиш, след като изтече ултиматумът от четирийсет и осем часа?
— Ще се върна в Отдела — поклати глава тя. — Ще си кача краката върху бюрото и ще чакам да се появи някое по-незначително убийство, което КРИПОС великодушно да ни преотстъпят.
Хари извади две цигари, лапна ги, запали ги и ѝ подаде едната.
— "Now, Voyager"[45]— засмя се Кая, — Хен… Хен… Как му беше името?
— Хенрийд — отвърна Хари. — Пол Хенрийд.
— А актрисата, на която запали цигара във филма?
— Бети Дейвис.
— Убийствена лента. Да ти донеса ли по-дебело яке?
— Не. Впрочем, защо седиш на верандата? Не живеем на тропиците.
Тя му посочи книгата до себе си.
— Умът ми работи по-добре на студено.
Хари прочете заглавието.
— „Материалистически монизъм“. Хм… Събуди спомени от изпита ми по философия.
— Сигурно. Според теорията на материализма всичко е материя и сила. Всичко представлява част от голямо уравнение, от верижна реакция; явява се следствие от нещо, което вече се е случило.
45
"Now, Voyager" (англ.) — "Сега, пътешественико" — филм на Ървинг Рапър с участието на Бети Дейвис и Пол Хенрийд. — Бел. прев.