— Аха. Гладна ли си?
— Да.
— Някаква планове за вечерта? Ако нямаш, ще те водя на ресторант.
— Чудесно! Къде?
— В "Екеберг".
— Уау! На луксозно място. Защо точно там?
— Наскоро един приятел ми припомни стара история от ресторанта.
— Каква?
— Нищо особено, тийнейджърска работа…
— Сериозно? Разкажи!
Хари се засмя под нос. Докато пътуваха към центъра, а после — нагоре към възвишението Екеберг, Хари разказа на Кая за Килър Куин — кралицата на ресторанта, някога най-великолепния представител на функционалисткия стил в столичната архитектура. След скорошната реконструкция ресторантът си възвърна някогашния блясък.
— През осемдесетте "Екеберг" се намираше в плачевно състояние и хората го бяха отписали. Превърна се в танцов локал — сборище на пияници, които канят жените на танц, като им обръщат чашите, а после започват да тътрузят крака по дансинга и да се подпират, за да не паднат.
— Ясно.
— С Йойстайн и Сабото много често ходехме до немските бункери в Нурщран да пием бира и да си пилеем младежките години. На седемнайсет събрахме смелост да отидем в ресторант "Екеберг". Излъгахме за възрастта и влязохме. Всъщност никой не ни поиска доказателство, че сме пълнолетни, защото заведението се нуждаеше от повече оборот. Оркестърът свиреше ужасно, но поне изцпълняваха "Nights in White Satin"[70]. Всяка вечер в ресторанта присъстваше атракцията на заведението. Наричаха и Килър Куин — не жена, а каравела.
— Каравела? — засмя се Кая. — Хвърлила око?
— Да. Вървеше гордо, с опънати платна, великолепна и страшна. Накичена като увеселителен парк, с извивки като екстремно влакче.
— Значи, нещо като местен лунапарк? — разсмя се още по-гръмогласно Кая.
— Горе-долу. Тя ходеше в ресторант "Екеберг", за да ѝ обръщат внимание и да я ухажват. И заради безплатните питиета, с която я черпеха поувехналите лъвове на дансинга. Ала никой не бе виждал Килър Куин да си тръгва с някого. Вероятно именно това предизвикваше силното ни въодушевление. Жена, принудена да се задоволява с ухажори под нивото си, но запазила все пак част от финеса си.
— И?
— Йойстайн и Сабото обещаха да ме черпят с уиски, ако я поканя на танц.
Пресякоха трамвайните релси и поеха по стръмния склон към ресторанта.
— И какво стана? — попита Кая.
— Осмелих се да я поканя.
— И?
— Танцувахме, докато ѝ писна да я настъпвам и предложи да се поразходим. Тръгна пред мен. Това се случи през август, беше горещо, а наоколо, както виждаш, има само гора, гъста зеленина и мрежа от пътеки към забравени места. Бях пиян, но ужасно се притеснявах да не би тя да чуе треперенето в гласа ми, ако кажа нещо. Затова си мълчах. Тя нямаше нищо против да отговаря за разговора. А впрочем и за останалото. Попита ме дали искам да я придружа до дома ѝ.
Кая се разкикоти.
— Ау! И какво стана там?
— Ще ти разкажа останалото, докато вечеряме.
Спряха на паркинга, слязоха от колата и се качиха по стълбите пред входа. На вратата към ресторанта оберкелнерът ги приветства с "добре дошли" и ги попита за име. Хари отвърна, че не са запазвали предварително маса. Оберкелнерът едва се сдържа да не покаже досадата си.
— Всички маси са запазени за следващите два месеца — изсумтя недоволно Хари, след като излязоха. Поне си купи цигари от бара. — Това място ми допадаше повече, когато водата стигаше почти до ресторанта, а зад външните тоалетни дебнеха плъхове. Тогава поне можехме да влезем.
— Хайде да изпушим по цигара — предложи Кая.
Отидоха до ниската балюстрада. Оттам гората се спускаше към града. Облаците на запад преливаха в оранжеви и червени багри, а колоните от автомобили по магистралата проблясваха в тъмното като фосфоресциращ планктон по морска повърхност. Градът, застинал в засада под тях, дебнеше като спотаил се хищник. Хари извади две цигари, запали ги и подаде едната на Кая.
— Ще ми разкажеш ли и останалата част от историята? — попита Кая.
— Докъде стигнах?
— Отиде с Килър Куин в дома ѝ.
— Не, тя само ме покани. Аз отказах.
— Така ли? Лъжеш! Защо?
— Същото ме попитаха и Йойстайн, и Сабото, когато се върнах на тяхната маса. Как да се чупя, щом ме чакат трима приятели и безплатно уиски, пошегувах се аз.
Кая се разсмя и издуха кълбо дим към гледката.
— Излъгах, разбира се. Решението ми не бе продиктувано от солидарност. Отправиш ли към мъж достатъчно съблазнително предложение, приятелството остава на заден план. Истината е, че не посмях да тръгна с Килър Куин. Тя ме плашеше до смърт.
70
"Nights in White Satin" — "Нощи в бял сатен" — песен на групата "Муди Блус". — Бел. прев.