И с последните думи насочваше подир чичо Юра своя тънък, остър като молив пръст, сякаш искаше да прониже нещастния водопроводчик.
Драмсъставът подготвяше постановката на „Пепеляшка“. Главната роля дадоха на Маша Берьозкина. Да, да, на същата, за която се говореше в стихотворението. Тя и Альошка учеха в едно и също училище — Альошка в пети „В“ клас, а Маша в пети „А“. Альошка все не можеше да се запознае с нея, нали класовете им бяха различни. А и в двора Маша излизаше рядко, защото се занимаваше с музика и фигурно пързаляне.
Затова, когато започна лятната ваканция и Альошка научи, че Маша се е записала в драмсъстава, той веднага отиде и също се записа.
Много се надяваше, че Олимпиада Викторовна ще му даде ролята на принца. Имаше основание — според пиесата принцът трябваше да се бие с шпага срещу разбойниците, които отвличаха Пепеляшка. А Альошка знаеше малко фехтовка. В предишното училище имаха такава секция и той се беше понаучил (жалко, че се наложи да се преместят). Но Олимпиада Викторовна каза, че Альошка ще играе ролята на страж пред кралския дворец. А за принца определи съвсем друго момче, по-високо и по-голямо от Альошка — осмокласник.
Кой знае защо, всички харесваха тоя принц. Казваха, че имал „прекрасни актьорски данни“.
Альошка не виждаше в него нищо такова. Затова пък, когато облякоха другото момче в костюма на принца, той забеляза, че е кльощаво, че краката му са малко криви и че не знае как се носи шпага. Альошка се скри зад кулисите и тихо каза:
— Пуинц квивокуак такъв… Шпагата му виси като чадър върху лампион.
И изведнъж чу смях. Смееше се Маша, която също се оказа там. Смееше се тихо, но весело. После хвана Альошка за лакътя и така хубаво му каза:
— Ама не се разстройвай толкова, Альошка. Какво пък толкова? Заради някакъв си принц… Половин пиеса трябва да играя с него — и нищо, търпя го.
Альошка едва не изкрещя от радост. Е, не изкрещя, разбира се, само се усмихна широко: нищо, всичко е наред, изобщо не се разстройвам. Беше толкова щастлив, че се съгласи да отиде заедно с Олимпиада Викторовна за старинни шапки. И на, оказа се, че Маша също идва с тях.
Шапките бяха нужни за кралските гвардейци, за придворните, за дебелия кочияш, в когото феята от приказката превръщаше един плъх. Откъде можеха да се вземат толкова шапки? Но Олимпиада Викторовна знаеше откъде. Тя им съобщи, че има една позната („стауа пвиятелка“), която се казва София Александровна. Преди тя също се занимавала с театрални костюми, но вече не работи. Обаче и сега, както и по-рано — през целия си живот, — е заета с нещо важно: колекционира шапки. Събрала е вече над хиляда най-различни. Колекцията й е толкова известна, че дори списание „Театрален сезон“ писало за нея. Понякога при София Александровна идват представители от различни театри — да се посъветват с нея и да вземат назаем шапки за своите постановки. София Александровна с готовност дава съвети и много неохотно шапки, защото преди три години в местния детски театър се изгубила една триъгълна испанска шапка.
— Но на нас тя безусловно ще помогне — каза Олимпиада Викторовна. — Тя ще ни помогне, защото сме стави пвиятелки.
Тя искаше, разбира се, да каже „стари приятелки“.
И тръгнаха.
По пътя Олимпиада Викторовна разказа на Маша и Альоша, че София Александровна живее на улица „Репейна“ в една стара къщичка на брега на оврага. Много пъти са й предлагали да се премести в нов апартамент, но тя отказва. Страхува се, че при преместването шапките може да се повредят или изгубят. А освен това при нея живеят четири котарака: Кузя, Самунчо, Васка и Матадор. София Александровна ги обича страшно. Много се страхува, че котараците могат да не харесат новото жилище.
— Уазбива се, това изглежда смешно — отбеляза Олимпиада Викторовна, — но туябва да бъдем снизходителни към човешките слабости.
При тези думи тя, кой знае защо, изгледа строго Альоша. Но той не й обърна внимание. Крачеше, гледаше усмихнат към Маша и си мислеше: „Машка, ти си като маргаритка, чудесна си, това е най-важното…“
Юнският ден беше горещ и весел, златистата коса на Маша сияеше в слънчевите лъчи. Маша подскачаше и подритваше по асфалта лъскава лимонадена капачка.
Втора глава
Къщичката стоеше на самия ръб на оврага. Някога, много отдавна, сигурно е била красива. Но сега беше стара и така затънала в земята, че стъклата на прозорците и покритите с орнаменти носове на улиците тънеха в трева.
Почукаха. Отвътре излезе слабичка, остроноса старица.
— Сонечка! — възкликна Олимпиада Викторовна и се хвърли към нея. — Толкова се уадвам!