Сивото море сякаш кипеше. Кули, кули… Ето гранитната кула, в която живееше изследователят на полунощния норд-уест. Да заудря вратата, да извика стареца, да му каже за момчето. Може би наблизо имат лодка или катер?
Альошка дотича до високата площадка. Там до медните перила стояха старец с дълга бяла коса и познатото момче.
Момчето се бе увило в голяма морска куртка и разказваше на стареца нещо весело. Альошка спря и от радост задиша така шумно, че и двамата го забелязаха.
— При нас ли идваш? — зарадва се момчето.
— Само за минутка — каза Альошка. — Просто минавах…
— Виждам, че просто минаваш — подсмихна се старецът.
Явно се бе досетил нещо.
Страшно неудобно беше да стои така и да мълчи. А не беше хубаво и да си тръгне веднага. Альошка попита:
— Исках да ви питам… Имате ли в кулата радиостанция?
— Имам — каза старецът, — как иначе?
— А бихте ли могли да се свържете със самолет? — попита Альошка и си помисли: „Добре ще е да разбера дали котаракът е стигнал при Антон.“
— С какъв самолет? — заинтересува се старецът.
— Има един Летец за Особени Поръчения.
— Знам го. Летецът Тополков. Но той няма в самолета си радиостанция.
— Как така? А ако трябва да му се съобщи нещо важно?
— Зависи… Хората казват, че това момче е като приемник. Сърцето му чувствува къде е нужен. И лети натам.
— Ясно — каза Альошка. — Довиждане. Трябва да побързам.
Вятърът стихна — бурята бе докоснала града само с края на крилото си, а сега отлиташе в морето. Върху каменните плочи тъмнееха следите от редните капки — като разбити звезди. В една пролука между плочите Альошка видя кръгла раковина, сива и грапава отвън и розова отвътре. Пъхна я в джоба си и се затича към гарата.
— Е, братле, създаде ми за пет минути тревога — каза морякът. — Влакът всеки момент ще дойде, а теб никакъв те няма… Къде щях да се дяна с твоя кораб.
— Благодаря — каза запъхтеният Альошка. — Разбирате ли, беше наистина много важно.
Влакът пристигна. Альошка се качи във вагона и седна в мекото кресло до прозореца. Замяркаха се храсти, за последен път между къщите се показа морето.
„Приказката свърши — мислеше си момчето. — Странна приказка: нито опасности, нито препятствия. Всичко мина като по масло. Как е възможно това?“ Тази мисъл дори го разтревожи. Но плавният ход на влака го унасяше и той заспа.
Четиринадесета глава
Когато се събуди, зад прозорците се мяркаха познати места: улиците край гарата, водоснабдителната кула, мостът. И след три минути влакът спря на перона.
„При Маша ще стигна навреме — помисли си Альошка. — А виж, да изтичам до вкъщи — няма да успея.“
Тук скоро бе валял лек дъждец. Небето вече се бе прояснило, но по асфалта още имаше локвички. Альошка се огледа в една от тях.
Ако леля Даша можеше да го види, сигурно щеше да каже:
„Боже мой, на какво приличаш! Същински безпризорник!“ Ризата му беше измачкана, едно копче от яката липсваше, панталоните сякаш крокодил ги е дъвкал. По крачолите имаше бели ивици морска сол.
„Чудо голямо!“ — помисли си Альошка.
Та в ръцете му беше блестящият, стремителен клипер с празнично бели платна, най-хубавият подарък за момичето Маша, което сигурно мечтае да стане капитан. Той донесе този подарък от далечно и чудно пътешествие. А завърналите се пътешественици не приличат на малки цигулари с бели ризи и папионки.
Альошка шляпаше в слънчевите локвички, бързаше към дома на Маша. Беше му хубаво. Тичешком изкачи стълбите до нейната врата и чу гласове и музика.
„Позакъснял съм… Е, не е страшно.“
Не искаше да връчи на Маша клипера веднага, пред всички. Искаше да бъдат само двамата и той да й подаде корабчето, а тя бавно да го поеме и тихичко да каже: „Ах, Альошка, чуден е… Благодаря ти.“
Альошка се озърна. В стената имаше шкафче с пожарен кран. Дръпна вратичката — тя се отвори. Альошка внимателно постави вътре модела (мястото едва-едва стигна) и притвори вратичката. После натисна звънеца.
Маша отвори веднага — весела, с някаква блестяща рокля и герданче от мъниста, червени като малини. Зарадва се:
— Ах, Альошка… — и веднага се учуди — ох, че си… рошав…
— Здравей! — каза той. — Да знаеш само къде бях! И какъв подарък ти нося!
— Благодаря. Влизай, влизай по-бързо.
— Почакай.
И тъкмо искаше да се върне за корабчето, когато през рамото на Маша видя гостите. Две момичета с големи панделки, едно дебело момче с кариран костюм и — кого мислите — дългокракия принц!
И Маша разбра, че той го е видял. И реши, че затова е казал „почакай“.