Билетът беше вече поизтъркан, със смачкани и разслоени ъгълчета. Но още бе годен за пътешествие. Още (Альошка погледна будилника), още цели единадесет минути! До четири часа.
И в главата му пламна отчаяна мисъл:
Ако тичат с всички сили, може да успеят преди четири. А параходът непременно ще дойде — стига да не е минал срокът на Билета!
И докато тичат, той ще обясни на Маша всичко: за горите, където под всяко дърво се таи приказка, за града, където на всяка уличка те чакат приключения. За Летеца, който знае пътя към вълшебните страни.
Но ще тича ли Маша с него? Като наяве Альошка чу гласа й:
„Ама не е удобно, Альошка! Имам гости!“
„Голяма работа! И без теб ще изядат тортата!“
„Какво говориш! Нали съм ги поканила, така не бива!“
„Но после ще бъде късно!“
„Все едно, не мога. Утре имам урок по музика и плуване.“
И някъде в съседния апартамент радиото отмери точно време. Четири часа. Будилникът изоставаше с осем минути.
Не му се ходеше на гости. Альошка спря в средата на двора и започна да спори сам със себе си:
„Защо изобщо да ходя на гости? Ще минат и без мен.“
„Но ти даде дума.“
„Да, но казах: ако нищо не се случи?“
„А нещо случило ли се е?“
И веднага почувствува: да. Случило се е.
Макар и не кой знае какво: просто подухна ветрец. Клиперът изду платна, моряшката яка изплющя. Альоша си спомни как завчера сутринта (нима завчера, а не преди цяла година?) той точно така излезе на двора и точно по същия начин подухна ветрец. Тогава този ветрец беше весел и обещаваше Път, макар Альошка още да не разбираше това. А сега…
Сега вятърът зовеше не него, Альошка, а корабчето. Платната се издуха, клиперът се мъчеше да се изтръгне от ръцете му. И да полети не към дома на Маша, а към вратата на двора — и да изчезне надалеч…
До този момент Альошка още смяташе, че все пак трябва да подари корабчето на Маша. Но сега си помисли: „А къде ще го сложи тя?“
Може би на пода? До аквариума с дебели, мързеливи риби, които са се излюпили в стъклен буркан и никога не са виждали нито море, нито дори мъничко езеро? Или на масата? До раковината, пълна с фасове?
Как ще живее там смелата клипер-фрегата, която вече познава Вятъра и Пътя? Альошка прошепна:
— Ех, Машка, Машка…
И закрачи по улицата. Знаеше къде отива.
Къщичката на София Александровна през тези три дни се бе килнала още повече. Единият ъгъл вече надвисваше над оврага. Прозорците бяха заковани с кръстосани дъски. От размитите основи към оврага се спускаше изсъхнало корито на ручей.
По него се заспуска Альошка — към ручея долу. Репеи го хващаха за лактите, бодливи треви го драскаха злобно, остри късчета глина се набиваха в сандалите. Но Альошка, вдигнал корабчето, тичешком се носеше надолу като летящ по склона камък. И накрая се озова на брега.
Отпусна се на колене направо във водата и тласна корабчето към средата на ручея:
— Тръгвай. Вече знаеш пътя.
Клиперът потръпна и полетя сред ромолящите водни струи. Зад завоя на потока, където растеше боровинков храст, го подхвана вятърът.
Альошка се изправи и приседна на един голям корен до водата. Беше се поуспокоил — нали поправи една от грешките си?
Но какво да прави с останалите? Толкова много се насъбраха за времето на пътешествието му. На всеки кръстопът, на всяка пътека, във всички улички на Ветрогорск го очакваха приказки. Всеки срещнат (дори котаракът!) му обещаваше приключения. И дядото от обущарницата беше казал: „Не бягай от неразбираемото, не бягай от загадките, нито една приказка не минава без тях.“ А той ги подмина, без да послуша Гласа на Пътя.
Сега този Глас не му даваше мира — звънтеше като тревожна струна. Но какво можеше да направи Альошка?
„Не съм виновен. Не знаех, че не съм избрал верния път.“
„Виновен си.“
„Защо?“
„Не знаеш ли защо?“
„Не!“
„Тогава защо те гризе съвестта?“
„Не знам… Да, сгреших, но от моята грешка не пострада никой. Само на мен ми е лошо. И на корабчето. Но аз го пуснах на свобода.“
„Какво общо има тук корабчето?“
„Тогава не знам.“
„Лъжеш.“
„Не лъжа!“
„А Летеца?“
Да, Альошка. Летеца! Дори те е страх да си го спомниш — как седеше до колелото на самолета, наметнат с твоето яке. И гледаше подир теб. Той страшно искаше да има постоянен спътник в полетите си. И не само спътник. Ти знаеше това, но все повтаряше: „Моят път е друг.“
Само че по никой път, дори по най-верния, нямаш право да подминеш оня, който се нуждае от приятел. А ти…