„А аз му пратих вместо себе си един скитащ котарак“ — горчиво си каза Альошка. И от яд се удари с юмрук по коляното. Коляното му беше мокро, юмрукът се плъзна и се удари в един корен. Върху драскотината се показаха червени капчици и Альошка си спомни герданчето на Маша — това, с което я видя последния път. И си помисли: „Навярно още чака да дойда. Нека чака. Или си е помислила, че съм се обидил заради принца.“
Но дори ако нямаше никакъв принц, ако Маша го беше посрещнала като герой, ако беше изслушала със затаен дъх неговия разказ за Пътя, ако беше поела корабчето като най-голямото съкровище на света — дали и тогава Альошка можеше да каже: „Всичко е наред.“ Нали дълбоко в душата си щеше да помни: „Летеца… Летеца… Летеца…“
Какво се бе случило? Може би Альошка бе избрал неверния път още там, в полето край Ветрогорск? Летеца се нуждаеше от приятел. И не само Летеца. Альошка също. Альошка също се нуждаеше от смел, весел, добър приятел — като малкия летец Антошка.
Альошка стана и си каза:
„Тръгвам.“
„Накъде?“
„По ручея. Подир корабчето. Щом то отплува, значи има Път. Ще стигна до Ветрогорск, ще се срещна с Пазителя и ще науча как мога да намеря Летеца.“
Без да си сваля сандалите, Альошка нагази във водата и тръгна надолу по течението. Но скоро краката му затънаха в тиня. После един скрит под водата тел закачи сандала му и отпра подметката.
Альошка се измъкна от водата и започна да се промъква по брега. Но скоро бодливите храсти и плевелите се преплетоха в такъв гъсталак, че скриха дори небето. Горски пчели бръмчаха в душния въздух, хлъзгави жаби изскачаха изпод краката.
Альошка се промъкна нагоре, излезе на ръба на оврага и тръгна край склона. Сива, разкривена ограда прегради пътя му. Той се прекатери през нея, но по-нататък имаше още огради, някакви лехи, счупени стъкла и бодлива тел.
Излезе в някаква уличка. Тук вече не можеше да разбере къде е ручеят, къде е оврагът и накъде да върви.
„Толкова лесно беше със Зеления билет — спомни си той. — Всички пътища бяха отворени. А сега всяка ограда е като планина на твоя път.“
Но нали неговият Зелен билет не беше единствен? Как не се сети по-рано? Билетът се дава на оня, който има Изключително Важна Работа! А нима сегашната задача на Альошка не е важна? Хиляди пъти по-важна от намирането на корабчето за Машка! Той търси приятел. Летеца каза: „Най-хубава е онази приказка, в която намираш приятел.“ Но Альошка още не е намерил Летеца — значи и приказката още не е свършила.
„Ще се посъветвам с дядото от бюро «Справки»“ — реши той и, шляпайки с откъснатата подметка, хукна към познатата уличка.
Обущарницата беше отворена, но в нея седеше не старчето, а един младеж с розови бузи.
— А дядото къде е? — попита запъхтеният Альошка. — Този, дето преди работеше тук.
— Здрасти! А, дядото ли? Ами че пенсионира се.
— Пенсионира ли се? — глупаво попита Альошка.
— Аха. Ти какво, познат ли си му?
— Да… — тихо отвърна Альошка.
— Няма страшно. Ще ти помогна не по-зле от него.
И преди Альошка да се опомни, младежът смъкна сандала от крака му, чукна един-два пъти и подметката се оказа закована. Като нова.
— Толкоз. Тичай колкото щеш.
— Благодаря — прошепна Альошка и се отдалечи.
После си помисли, че не всичко е загубено. Ако изтича до Транспортното бюро и обясни на касиерката, може би тя ще го разбере и ще му издаде нов Зелен билет?
И Альошка хукна отново.
Промъкна се на стадиона през дупката в оградата. Каза си: „Ако не успея да си купя билет, ще се върна тук и ще помоля конете да ме отнесат до онова летище. Те познават всички вълшебни пътища.“
Но конете ги нямаше. А по трибуните имаше дърводелци, които поправяха дъсчените пейки и стълби. Един от тях каза на Альошка:
— Няма какво да се мотаеш тук!
Альошка дори не го погледна.
Пресече полето, излезе на улица „Полярни Капитани“ и забърза към бюрото. Бюрото беше затворено.
Синята табела беше свалена и подпряна на стената. Върху заключената врата имаше тебеширен надпис: „Ремонт“.
Това беше всичко. Какво можеше да направи?
Да се върне вкъщи?
Да отиде на рождения ден на Маша?
Да седне тук и да заплаче?
Альошка се обърна и тръгна обратно.
Мина по заплетените улички, покрай старата църква и излезе на улица „Далечна“.
И всичко беше както преди. Отначало дървените къщички от двете страни на улицата, после самотният дървен тротоар между затревените канавки. Все така цвъртяха скакалци и в канавките цъфтяха глухарчета. Да вървиш и да се радваш. Но Альошка знаеше, че върви без всякакъв смисъл.
Няма да има параход.
А сам той няма да намери пътя до летището, няма да има сили да го извърви. Но вървеше. Защото Гласът на Пътя неспокойно, настойчиво звучеше в него: „А спомняш ли си?… А спомняш ли си?…“