Сърцето на Альошка се сви от лошо предчувствие.
— А вещите? — попита той. — Нищо ли не пострада?
Момиченцето въздъхна:
— Как да не пострада? Водата отнесе едно шкафче, две испански шапки… И едно малко корабче имаше, и него отнесе. Остана само стъклената кутия, а корабчето го няма.
„Така си и знаех!“ — отчаяно си помисли Альошка.
А момиченцето продължаваше:
— София Александровна страшно се разстрои заради шапките. И за корабчето съжаляваше. За шкафчето никак, а за корабчето много. Все викаше: „По-добре да го бях подарила на онова момченце.“
От учудване Альошка отпусна ръце и Кузя се пльосна на земята. Альошка машинално го вдигна.
— Ама това бил Кузенка! — зарадва се момичето. — Пък аз не го познах. Намери се, миличкият! Дай ми го, момченце, аз ще го занеса на София Александровна. Така ще я зарадвам!
То стана, сложи куклата си върху кофата и се изправи. Беше дребно, тъничко, с избеляла синя рокличка на бели точки. На Альошка изведнъж му се стори, че някъде е виждал това момиче, но не можеше да си спомни къде. Подаде му котарака. Кузя замърка от радост.
— А тя на кое момче искаше да подари корабчето? — попита Альошка, който едва не плачеше от огорчение.
— На онова, което беше у тях вчера. На кое друго? Тя други момчета не познава.
— Виж какво, я да взема аз да сляза в оврага. Корабчето може да е заседнало в храстите. Няма как да отплава надалеч.
Той стъпи на ръба и се хвана за един храст.
Момиченцето го спря:
— Недей. Само ще се изкаляш и изподраскаш. Пък и там няма нищо, племенникът на София Александровна газеше долу с гумени ботуши, търсеше шапките и всичко останало. И нищо. Ручеят ги е отнесъл.
— Може пък да го намеря.
— Щом е отплавало, няма да го догониш — възрази момченцето тихо, но толкова уверено, че Альошка се спря.
— Защо?
— Ами така.
„Какво я слушам — помисли си Альошка. — Ще сляза да потърся.“
— Почакай, Альошка.
— Нима ме познаваш? — учуди се той.
— Малко.
Всичко беше толкова странно. Альошка почувствува някаква неспокойна надежда. Доближи се до момиченцето:
— Слушай… Да не би да знаеш къде е корабчето?
— Не — отвърна то. Погледна Альошка със сериозни очи, позамисли се и изведнъж каза: — Не знам. Но ще ти помогна да го намериш.
Альошка недоверчиво се усмихна:
— Да не си вълшебница?
— Мъничко — каза момиченцето.
— Е, хайде.
— Ще отидеш на ъгъла на „Първомайска“ и „Садовая“. Там има бюро „Справки“…
— Там има обущарница и нищо повече — прекъсна я Альошка. — Не ме пързаляй.
Момиченцето нито се разсърди, нито се обиди:
— Ти сега слушай. За едни е обущарница, за други — бюро „Справки“. Там работи един дядо. Той знае всичко на света.
— А ти откъде знаеш за него?
— Ами че това е дядо ми.
— И сега е магьосник, разбира се!
— Разбира се — строго каза момичето. — Само че той не обича, когато някой веднага почне да му досажда с въпроси. Знаеш ли как трябва да го питаш? Ще влезеш при него, ще постоиш, а после ще си кажеш въпроса, ама така, като че ли говориш на себе си. Например: „Интересно, къде ли бих могъл да намеря летящото килимче?“ Ако дядо е в добро настроение, ще ти отговори.
— Ами ако е в лошо?
— Не бой се, днеска е в добро.
— Интересно — каза Альошка. — А ти какво изведнъж реши да ми помогнеш?
Ушите на момиченцето порозовяха, но погледът му остана все така прям и сериозен.
— Защото си красив и смел — тихо каза то.
— Кой, аз? — попита смаяният Альошка.
— Разбира се. Щом не се изплаши да се изкатериш толкова високо заради Кузя… Целият си се изподрал, но се качи, нали?
— Ти пък! Не съм ти направил нищо, а ти се подиграваш.
— Не-е — каза момиченцето, притисна Кузя до басмената си рокличка и избяга.
„Смел — горе-долу върви — мислеше си Альошка, — но красив? Откъде пък го измисли?“ После си спомни правдивите очи на момичето и повярва. Не в това, че е красив, разбира се, а за справочното бюро и дядото. И реши: „Ще опитам.“
Обущарската барачка беше ниска, скована от напукан шперплат. Съвсем лека. Направо да се учудиш как нощната буря, не я е издухала. Вратичката беше отворена и Альошка влезе.
В ъгъла, преграден с широки дъски като с тезгях, седеше мършаво старче с черно таке, с очила върху топчестия нос и сива четина по бузите. Пред него върху тънка желязна „лапа“ висеше обувка. Старчето я чукаше с чукче и тихичко си мърмореше нещо.
— Добър ден — плахо каза Альошка.
Старчето не отвърна нищо.
„Добре де!“ — помисли си обиденият Альошка и се заозърта. Всичко вътре беше съвсем обикновено: лавици с дървени калъпи и обувки, картинки, изрязани от списание „Огонëк“, стар календар. В ъгъла тиктакаше изкривен на една страна часовник с топуз. Вместо топуза на верижката висеше стар ръждясал катинар.