Системите на фейджите за отклонение са влезли в широка употреба през Е. 2103 и сега са стандартна техника за изследване на Строителите.
Физическо описание: Всички фейджи са външно еднакви и вероятно вътрешно подобни, макар функционално да са различни. Никакъв сензор (или изследовател) не се е върнал от вътрешността на някой фейдж.
Всеки фейдж има формата на сив, правилен додекаедър25 със страна четиридесет и осем метра. Повърхността е с груба структура, със сензори за маса по периферията на всяко лице. В центъра на всяко лице може да бъде отворено гърло, което да погълне обекти с радиус до тридесет метра и неограничена дължина. (През Е. 2238 Сойер и Скропа подали на фейдж твърд каменен силициев фрагмент от дендритен артефакт с цилиндрично напречно сечение и радиус двадесет и пет метра. Със скорост на поглъщане един километър на ден били погълнати четиристотин двадесет и пет километра от материала, отговарящи на цялата дължина на фрагмента. Не била открита никаква промяна в масата на Фейдж нито някакво друго изменение в неговите физически параметри.)
Фейджите могат самостоятелно да се движат със средна скорост от един или два метра за стандартен ден. Никога не е наблюдавано някой фейдж да се движи със скорост по-голяма от един метър на час по местната координатна система.
Предполагаема цел: Неизвестна. Дали това се дължи на факта, че фейджите са били открити заедно с над триста от над хиляда и двестате известни артефакти и поради това всякаква връзка със Строителите е под въпрос? Те се различават по размер и брой от всички други конструкции на Строителите.
Съществуват предположения, че фейджите са служели основно като контейнери за смет на Строителите, тъй като те очевидно могат да погълнат и очистят всякакви материали, създадени от видовете, и всичко, направено от Строителите, с изключение на строителни обвивки и необичайни форми (например външната обвивка на Парадокс, повърхността на Сентинел и концентричните кухи тръби на Мелстрьом).
Глава 12
Дариа Ланг имаше ужасното подозрение, че е пропиляла половината си живот. На Сентинел Гейт тя беше повярвала на семейството си, че живее на най-доброто място във Вселената:
„Сентинел Гейт — на половин крачка от рая.“
Така гласеше поговорката. Занимавайки се с изследователска дейност и разполагайки с комуникационна мрежа, тя не беше чувствала нужда да пътува.
Но най-напред Опал, а сега и Куейк я бяха накарали да мисли другояче. Тя обичаше предизвикателствата, контакта със свят, където всичко е необичайно и вълнуващо. От момента, когато излезе от капсулата и стъпи на сухата, прашна повърхност на Куейк, Дариа почувства всичките си сетива стократно изострени.
Най-напред това стана с носа й. Въздухът на Куейк беше наситен със смес от аромати. Беше ухание на цветя, разбира се, но не сладникаво и разточително натрапчиво като на Сентинел Гейт. Трябваше да ги търси — а те бяха там, на не повече от пет крачки от нея. Под сиво-зелената покривка от жилав прещип надзъртаха мънички, камбановидни цветчета, подобни на люляк и лавандула. Склоновете на дълга, тясна цепнатина твърде малка, за да бъде наречена долина, бяха обрасли с тях. Миниатюрните цветчета издаваха ухание, далеч надхвърлящо тяхната големина. Сякаш цъфтежът, оплождането и узряването на семената не можеха да почакат и час.
„И може би наистина не могат да чакат“, помисли си Дариа. Защото над този упойващ аромат се стелеше зловещ серен мирис от далечна вулканична дейност — полъхът на Куейк, на приближаващия летен прилив. Тя се спря, пое си дълбоко дъх и разбра, че вечно ще помни тази смес от миризми.
Кихна, след това още веднъж. Във въздуха се носеше фина прах, дразнещи частички, които гъделичкаха носа.
Тя вдигна глава и погледна отвъд миниатюрната долина с нейния килим от нетърпеливи цветя, отвъд равнината към тъмнеещия сив хоризонт на петнадесетина километра. Там ясно личаха слоевете прах. Докато съседната повърхност се открояваше със силно червеникаво тъмнокафяво и охра, сивата плащеница в далечината затъмняваше и омекотяваше палитрата на художника, оцветявайки всичко в убити тонове. Самият хоризонт не се виждаше, с изключение на изток, където тя видя — или си въобразяваше, че вижда — тънка линия от нащърбени вулканични върхове с канелен цвят.