Дерин въздъхна с облекчение и затвори очи. Хвана се здраво за такелажа, доверявайки се само на собствените си ръце, за да не се изтърколи в тъмното небе.
Когато корабът се наклони отново под нея, обаче, тя погледна надолу и осъзна, че само две ръце нямаше да са достатъчни.
Падаха.
Алпите издигаха върхове към кораба, а най-високите бяха само на няколкостотин фута под тях. Почти целите бяха покрити със снежно одеяло, с изключение само на няколко тъмни стърчащи скали, подобни на черни зъби, които търпеливо очакваха своята жертва.
Раненият Левиатан бавно се разбиваше.
Двадесет и едно
Старият замък се извисяваше върху един каменист склон — големи преспи осветен от луната сняг отрупваха полуразрушените му стени, а прозорците бяха тъмни и зееха зловещо. Бойниците му блестяха, вледенени сред кристалния мразовит въздух, а неравните им очертания се сливаха със скалите отзад.
Алек се дръпна от визьора.
— Какво е това място?
— Помните ли пътуването на баща ви до Италия? — попита граф Волгер. — За да търси нова ловна хижа?
— Разбира се, че помня — отговори Алек. — И вие отидохте с него, а аз прекарах четири разкошни седмици без уроци по фехтовка.
— Необходима жертва. Истинската ни цел беше да купим тази купчина стари камъни.
Александър оглеждаше замъка с критичен поглед — купчина стари камъни беше точният израз. Приличаше повече на свлачище, отколкото на крепост.
— Но това беше преди две лета, Волгер. Кога сте започнали да планирате бягството ми?
— От деня, в който баща ви се ожени за обикновена жена.
Алек игнорира пренебрежението към майка му; подробностите около рождените му права сега нямаха никакво значение.
— И никой друг не знае за това място?
— Огледайте се. — Граф Волгер затегна кожената си яка. — Замъкът е бил изоставен още по време на Големия глад[7].
— Преди шестстотин години — рече тихо Алек, а дъхът му се виеше към луната.
— Алпите тогава са били по-топло място. Ето там е имало процъфтяващ град. — Графът посочи към планинския проход пред тях, който светеше в бяло под почти пълната луна. — Но ледникът е погълнал цялата долина преди векове. Сега е просто пустош.
— Предпочитам пустошта пред още една нощ в тази машина — обади се Клоп, треперейки в кожуха си. — Обожавам самоходите си, но никога не съм си падал по това да живея в тях.
Волгер се усмихна.
— Този замък предлага неочаквани удобства, сами ще разберете.
— Всяко място с камина ще свърши работа — каза Алек и постави студените си уморени ръце върху контролните лостове.
Отвътре малкият замък не изглеждаше толкова зле.
Покривите под одеялото от сняг бяха ремонтирани скоро. Външните стени бяха наполовина разрушени, но камъните във вътрешния двор бяха здрави и удържаха тежестта на Бурехода, докато се промушваше през портата. Покрай вътрешните стени бяха наредени купове дърва, а конюшните бяха пълни с провизии: пушени меса, бурета със зърно, че дори спретнати купчинки военни порциони.
Алек се вторачи в безкрайните редове от консерви.
— Колко дълго ще останем тук?
— Докато цялата тази лудост не приключи — отвърна Волгер.
Под "тази лудост" имаше предвид войната, разбира се. А войните можеха да траят години… дори десетки години. Снегът се завихряше през отворените врати на конюшните и по пода… а беше едва началото на август.
Какво ли щеше да е посред зима?
— С баща ви се подготвихме много щателно — каза Волгер, очевидно доволен от себе си. — Имаме лекарства, кожи, цяло помещение с оръжия и изба с отлично вино. Нищо няма да ни липсва.
— И една вана нямаше да е зле — обади се Алек.
— Ако не се лъжа, имаме и вана.
Алек примигна.
— Е, това е добра новина. Може би и някой друг прислужник да затопли водата?
Волгер направи жест към Бауер, който вече сечеше дърва.
— Но вие си имате нас, Ваше височество.
— Вие сте по-скоро семейство, отколкото прислуга — вдигна рамене Алек. — Всъщност единственото семейство, което имам.
— Все още сте Хапсбург. Не забравяйте това.
Алек погледна към Бурехода, приклекнал на двора. На предната му броня беше поставен фамилният герб — двуглав орел, съставен от механични части. Докато Алек растеше, този символ го заобикаляше навсякъде — върху флагове, мебели, дори върху джобовете на пижамата му — напомняше му за това кой е той във всеки един момент. Ала сега го изпълваше само с отчаяние.
7
Големият глад — период в европейската история между 1315 и 1317 г., когато климатични промени и значително застудяване са довели до слаби реколти и смъртта на много от жителите на континента. — Бел.прев.