— Май беше някакъв легендарен индийски набоб? — попита Клариса.
— Не легендарен, а напълно реален, мадам. Така наричаха раджа Багдазар, владетеля на Брахмапурското княжество. То се намира в голяма плодородна долина и отвсякъде е заобиколено с планини. Раджите произхождат от великия Бабур15 и изповядват исляма, но това не им е попречило в продължение на триста години мирно да управляват своята малка страна, в която населението е предимно индуистко. Въпреки религиозните различия между управляващата каста и поданиците в княжеството никога не е имало въстания или разпри, раджите са ставали все по-богати и по времето на Багдазар брахмапурската династия се смяташе за най-богата в цяла Индия след хайдарабадските низами, а те, както, разбира се, ви е известно, засенчват с богатството си всички монарси, включително кралица Виктория и руския император Александър.
— Величието на нашата кралица не се изразява в размера на личната й съкровищница, а в богатството на нейните поданици — строго каза Клариса, леко засегната от тази забележка.
— Безспорно — съгласи се Суитчайлд, който вече бе неудържим. — Но богатството на брахмапурските раджи е било от съвсем особено естество. Те не са трупали злато, не са тъпчели сандъците си със сребро, не са строили дворци от розов мрамор. О не, в продължение на триста години тези владетели са имали само една страст — скъпоценните камъни. Знаете ли какво значи „брахмапурски стандарт“?
— Май беше някакъв вид шлифовка на диаманти? — с неувереност предположи доктор Труфо.
— „Брахмапурски стандарт“ е бижутерски термин и означава диамант, сапфир, рубин или изумруд, шлифован по особен начин и с размер на орех, което отговаря на сто и шейсет тандула, тоест на осемдесет карата тегло.
— Но това е много голям камък — изненада се Рение. — Подобни се срещат изключително рядко. Ако не ме лъже паметта, дори „Регент“, гордостта на френската държавна съкровищница, не е много по-голям.
— Не, лейтенанте, диамантът „Пит“, или така нареченият „Регент“, е почти двойно по-голям — авторитетно го поправи професорът, — но осемдесет карата, особено ако става дума за чистите разновидности, са твърде много. Та, дами и господа, представете си: Багдазар е притежавал петстотин и дванайсет такива камъка, и то от най-безупречно качество!
— Невъзможно! — възкликна сър Реджиналд.
А Фандорин попита:
— Защо точно п-петстотин и дванайсет?
— Заради свещеното число осем — побърза да обясни Суитчайлд. — Петстотин и дванайсет е осем по осем по осем, тоест осмица в три измерения, в куб, така нареченото „идеално число“. Тук безспорно се проявява влиянието на будизма, който се отнася към осмицата с особена почит. В североизточната част на Индия, където се намира Брахмапур, религиите се преплитат по доста странен начин. Но най-интересното е къде и как е било скрито това съкровище.
— И къде е било скрито? — с любопитство попита Рената Клебер.
— В обикновено пръстено ковчеже без никаква украса. През 1852 година, още като млад археолог, ходих в Брахмапур и се срещнах с раджа Багдазар. В княжеството, по-точно в джунглата, бяха открити руините на древен храм и негово височество ме покани да оценя находката. Направих необходимите проучвания и какво мислите? Установих, че храмът е бил построен още по времето на цар Чандрагупта16, когато…
— Стоп-стоп-стоп! — прекъсна го комисарят. — За археологията ще ни разкажете някой друг път. Нека се върнем към раджата.
— Ах, да — професорът запримига. — Наистина така ще е по-добре. Общо взето, раджата остана доволен от мен и в знак на особена почит ми показа легендарното си ковчеже. О, никога няма да забравя това зрелище! — Суитчайлд замижа. — Представете си тъмно подземие, където пред вратата свети само една-единствена факла, втъкната в бронзова скоба. Бяхме двамата — раджата и аз, приближените останаха зад масивната врата, охранявана от дузина стражи. Не можах добре да видя как изглежда съкровищницата, защото очите ми не успяха да свикнат с полумрака. Чувах само, че негово височество дрънчи с някакви катинари. После Багдазар се обърна към мен и аз видях в ръцете му кафеникав куб, който изглеждаше доста тежък. Беше голям… — Суитчайлд отвори очи и се огледа наоколо. Всички го слушаха като омагьосани, а Рената Клебер дори бе поотворила уста като дете. — Как да ви кажа… Може би колкото шапката на мис Стамп, ако я сложим в квадратна кутия. — Всички като по команда с интерес се вторачиха в малката тиролска шапка с фазаново перо. Клариса изтърпя този public scrutiny17 с достолепна усмивка, както я бяха учили като малка. — Кубът най приличаше на обикновен глинен кирпич, каквито се използват в строителството по онези места. По-късно негово височество ми обясни, че грубата монотонна повърхност на глината подчертава великолепието на блясъка и прозрачността на камъните по-добре, отколкото златото или слоновата кост. Имах възможност да се убедя в това. Багдазар бавно протегна обсипаната си с пръстени ръка към капака на ковчежето, отвори го с рязък жест и… аз ослепях, господа! — гласът на професора трепна. — Не… Нямам думи да ви го опиша! Представете си тайнствено, отбляскващо, пъстроцветно сияние, което бликва от тъмния куб и затрептява с ярки отблясъци по мрачните сводове на подземието! Облите камъни бяха наредени в осем реда и във всеки от тях имаше по шестдесет и четири шлифовани източника на ослепителен блясък! Ефектът, разбира се, се засилваше още повече заради трепкащия пламък на единствената факла. Още виждам лицето на раджа Багдазар, огряно отдолу от вълшебната светлина…
15