Впрочем тези обобщения не засягаха пряко комисар Гош. Още повече че по време на обяда странното му поведение намери своето обяснение, макар и по доста тревожен начин.
По време на десерта детективът, който до момента бе пазил необичайно нервно за всички мълчание, изведнъж погледна Клариса право в очите и каза:
— Апропо (изобщо не беше апропо), мадмоазел Стамп, наскоро питахте за Мари Санфон. Е, за дамата, която била с лорд Литълби малко преди смъртта му.
Клариса трепна от изненада, а останалите се умълчаха и с любопитство впериха очи в комисаря, понеже доловиха, че тонът му е същият, с който подхваща надълго и нашироко своите „историйки“.
— Бях ви обещал, че някой път ще ви разправя за въпросната личност. Е, сега е моментът — продължи Гош, както и преди вперил очи в Клариса. Погледът му все по-малко й се нравеше. — Историйката ще е дълга, но ще ви е интересно, понеже става дума за много забележителна жена. Закъде да бързаме? Добре сме си седнали, хапваме си разни сирена и пием оранжада. Впрочем, ако някой си има работа, може да си върви по живо — по здраво, татко Гош няма да му се разсърди.
Никой не помръдна от мястото си.
— Е, да разказвам ли за Мари Санфон? — с престорено добродушие попита комисарят.
— Да, да! Разбира се! — завикаха всички.
Само Клариса мълчеше, защото знаеше, че разговорът не е подхванат току-тъй и е посветен изключително на нея. Пък и Гош не го криеше.
Той примлясна апетитно и извади лулата си, без да помоли дамите за разрешение.
— Ще започна поред. Имало едно време в белгийския град Брюж малко момиченце на име Мари. Родителите му били добродетелни граждани, ходели на черква и душа давали за своето златокосо детенце. Когато Мари навършила пет години, й се родило братче, бъдещият наследник на малката пивоварна „Санфон и Санфон“. Щастливото семейство заживяло още по-щастливо, но после изведнъж го споходило нещастие. Младенецът, който тъкмо навършил един месец, паднал от прозореца и умрял на място. Родителите не си били у дома — само децата и бавачката им. Но тя излязла за малко да се види с изгората си, пожарникаря, и точно когато я нямало, в къщата нахлул някакъв непознат с черна пелерина и черна шапка. Малката Мари успяла да се скрие под леглото, а черният човек грабнал братчето й от люлката и го изхвърлил през прозореца. След което изчезнал.
— Какви ужасни неща разказвате! — жално възкликна мадам Клебер и се хвана за корема.
— Това още нищо не е — махна с лулата си Гош. — Да знаете какво следва! По чудо спасилата се Мари разправила на татко и мама за страшния „черен чичо“. В търсене на злодея обърнали надолу с главата цялата околия и в паниката дори арестували местния равин, понеже клетият винаги ходел облечен в черно. Но на Санфон старши мира не му давала една странна подробност: защо престъпникът примъкнал към прозореца табуретката?
— О, Боже! — ахна Клариса и се хвана за сърцето. — Да не би?…
— Вие сте невероятно проницателна, мадмоазел Стамп — усмихна се комисарят. — Да, самата мъничка Мари хвърлила братчето си от прозореца.
— How terrible! — сметна за необходимо да се ужаси мисис Труфо. — But why?30
— На момичето не му харесвало, че всички се занимават с бебчето и напълно я пренебрегват. Тя си мислела, че като се отърве от него, отново ще стане любимото дете на мама и татко — невъзмутимо обясни Гош. — Но това бил първият и последен път, когато Мари Санфон оставила улика и била разобличена. Малкото момиче още не се било научило да прикрива следите си.
— И как са постъпили с малолетната престъпничка? — попита лейтенант Рение, явно потресен от чутото. — Не може да са я съдили, нали?
— Не, не са я съдили — комисарят лукаво се усмихна на Клариса. — Но майка й не понесла шока, побъркала се и я пратили в лудница. А мосю Санфон не искал да вижда дъщеричката си, която била виновна за семейните нещастия, и я отвел в манастира на сивите сестри винсентианки. Момичето станало тяхна възпитаничка. Било първо във всичко — и в учението, и в богоугодните дела. А най обичало да чете книги. Послушничката била на седемнайсет години, когато в светата обител станал скандален инцидент — Гош надникна в папката си и кимна. — Ето тук съм си записал. На 17 юли 1866 година. На сивите сестри винсентианки гостувал лично брюкселският архиепископ и не щеш ли, от спалнята на почтения прелат изчезнал старинният архиепископски пръстен с огромен аметист, принадлежал според преданието на самия свети Людовик31. А предната вечер монсеньорът бил повикал в покоите си за разговор двете най-добри послушнички — нашата Мари и една арлезианка. Естествено, подозрението паднало върху девойките. Игуменката направила обиск и открила под дюшека на арлезианката кадифената кутийка на пръстена. Крадлата се вцепенила, не отговаряла на въпросите и я затворили в карцера. Подир час дошла полицията, но не успяла да разпита престъпничката, защото тя се била обесила с връвта, с която препасвала дрехата си.
31
Свети Луи (Людовик) IX — (1215–1270), крал на Франция от 1226 г., оглавява седмия и осмия кръстоносен поход. Канонизиран през 1297 г. — Б.ред.