От няколко дни не свалям очи от професор Суитчайлд (ако той наистина е професор). При нас в „Ундзор“ той е много популярен. Голям сладкодумец е и се перчи с познанията си по история на Изтока. Всеки ден разправя все нови и нови приказки за съкровища, една от друга по-невероятни. Самият той е с неприятни свински очички. Нито за миг не се спират. И от време на време в тях проблясват безумни искри. Да можехте да чуете с какъв сладострастен глас говори за скъпоценните камъни. Със сигурност е побъркан на тема брилянти и изумруди.
Днес по време на закуската доктор Труфо изведнъж стана, плесна силно с ръце и тържествено заяви, че мисис Труфо имала рожден ден. Всички взеха да ахкат, да охкат и да честитят на рожденичката, а докторът публично връчи на жалката си съпруга подарък — рядко безвкусни топазени обици. Колко вулгарно — да прави театро от връчването на подарък на собствената си жена! Мисис Труфо обаче май беше на друго мнение. Тя невероятно се оживи и изглеждаше изключително щастлива, а скучната й физиономия доби цвят на стърган морков. Лейтенантът каза: „О, мадам, ако знаехме за радостното събитие предварително, непременно щяхме да ви приготвим някоя изненада. Сърдете се на собствената си скромност.“ Тъпата рожденичка пламна още повече и продума плахо: „Наистина ли бихте искали да ме зарадвате?“ В отговор последва всеобщо лениво-добродушно мучене. „Тогава — казва тя, — хайде да поиграем на любимата ми игра лото. Вкъщи в неделни дни или на църковни празници винаги вадехме картончетата и торбата с пулчетата. О, толкова е забавно! Господа, ще ми доставите огромно удоволствие!“ За първи път чух мисис Труфо да изрича толкова много думи наведнъж. Отначало ми се стори, че се гаври с нас, но докторшата го каза съвсем сериозно. Нямаше накъде. Измъкна се само Рение, който уж трябвало да застъпва на вахта. Невъзпитаният комисар също направи опит да се позове на някакви неотложни работи, но всички го изгледаха с такъв упрек, че той изсумтя и остана.
Мистър Труфо отиде да донесе принадлежностите за тая идиотска игра и мъката започна. Всички с отегчение наредихме картончетата, като с носталгия поглеждахме към огряната от слънцето палуба. Прозорците на салона бяха широко отворени, в стаята подухваше хладен ветрец, а ние седяхме като в сценка от детска стая. „За по-интересно“, както се изрази окрилената рожденичка, създадохме награден фонд, в който всеки внесе по една гвинея. Всички шансове за победа бяха на страната на самата водеща, понеже тя единствена следеше зорко кои номера излизат. Комисарят май също нямаше нищо против да прибере парите, но почти не разбираше детските шеговити фрази, които сипеше мисис Труфо — заради нея този път се говореше на английски.
Жалките топазени обици, които едва ли струваха и десет лири, накараха Суитчайлд да подхване любимата си тема. „Превъзходен подарък, сър! — обърна се той към доктора, който грейна от удоволствие. Но с продължението Суитчайлд развали всичко. — Е, днес топазите са евтини, но не се знае дали след стотина години цената им няма да скочи. Скъпоценните камъни са толкова непредсказуеми! Те са истинско чудо на природата, не са като скучните метали — златото и среброто. Металът е бездушен и безформен, може да бъде претопен, докато камъкът е неповторимо индивидуален. Но не е за всекиго. Само за онзи, който не би се спрял пред нищо и е готов да следва магичното му сияние чак до края на света, а ако трябва — и по-нататък.“ Високопарните му сентенции се придружаваха от писъците на мисис Труфо, която съобщаваше номерата. Да речем, Суитчайлд подхване: „Ще ви разкажа легендата за великия и могъщ завоевател Махмуд Газневи, който бил пленен от блясъка на елмазите и в търсене на тези вълшебни кристали минал с огън и меч половината Индия.“ Мисис Труфо: „Единайсет, господа. Барабанни палки!“ И така през цялото време.
Впрочем, ще ви преразкажа легендата за Махмуд Газневи34. Тя ще Ви помогне по-лесно да разберете характера на разказвача. Ще се помъча да пресъздам и своеобразния стил на неговия изказ.
„В лето (не помня кое) от рождението на Христа, или по мюсюлманското летоброене (това пък изобщо не го помня) могъщият Газневи научава, че на полуостров Гузарат (мисля, че така беше) се намира Сумнатското светилище35, където се пази огромен идол и нему се кланят стотици хиляди хора. Идолът закриля земята им от чуждоземни нашествия и, всеки, който престъпи границата на Гузарат с меч в ръка, е обречен да загине. Светилището принадлежи на една могъща браминска общност, най-богатата в цяла Индия. Освен това сумнатските брамини притежават несметни количества скъпоценни камъни. Безстрашният пълководец не се стряска от властта на идола, събира войските си и тръгва на поход. Той отсича петдесет хиляди глави, разрушава петдесет крепости и нахлува в Сумнатския храм. Воините на Махмуд оскверняват светилището, преобръщат го надолу с главата, но не откриват имането. Тогава Газневи лично се приближава до идола и с всичка сила го удря с бойния си боздуган по медната глава. Брамините падат по очи пред победителя и му предлагат милион сребърни монети, само да не докосва техния бог. Махмуд се изсмива и удря още веднъж. Идолът се пропуква. Брамините започват да вият още по-силно и предлагат на страшния цар десет милиона златни монети. Но тежкият боздуган се вдига отново, удря за трети път, истуканът се разцепва на две и по пода на храма в сияен поток се изсипват скъпоценните камъни, скрити в него. Цената на съкровището е безмерна.“
34