В този момент мистър Фандорин леко смутен заяви, че си е покрил числата. Всички освен мисис Труфо, ужасно се зарадваха и искаха да се разотидат, но тя толкова се примоли да направим още една игра, че се наложи да останем. И хайде пак: „Thirty nine — pig and swine! Twenty seven — I’m in heaven!“36 и тем подобни глупости…
Но тогава мистър Фандорин взе думата и с характерния си мек, леко ироничен тон, също разправи една приказка, арабска, която бил прочел в някаква стара книга. Цитирам Ви притчата така, както съм я запомнил.
„Веднъж трима магрибски търговци тръгнали към сърцето на Голямата пустиня, защото научили, че някъде много далеч сред пясъците, където керваните не стигат, се намира Великото съкровище, каквото простосмъртните не били виждали никога. Измъчвани от зной и умора, те вървели четиридесет дни и им останала само по една камила — другите умрели. Изведнъж в далечината съзрели голяма планина. Приближили се и не могли да повярват на очите си: тя цялата била от сребърни кюлчета. Търговците благодарили на Аллах, единият от тях натъпкал чувалите си със сребро и тръгнал да се прибира, а другите двама рекли: «Ние ще продължим.» И вървели те още четиридесет дни, и от слънцето лицата им станали черни, а очите червени. И видели пред себе си още една планина — златна. Вторият възкликнал: «Имало е защо да понесем толкова страдания! Хвала на Всевишния!» Натъпкал той чувалите си със златни кюлчета и попитал своя другар: «Какво чакаш?» Тогава третият рекъл: «Колко злато ще отнесеш с една камила?» Вторият отговорил: «Достатъчно, за да стана най-богатият човек в нашия град.» «На мен това не ми стига. Аз ще продължа и ще намеря планина от елмази. А когато се прибера, ще бъда най-богатият човек на земята.» И поел нататък, и пътят му продължил още четиридесет дни. Камилата му паднала и повече не станала, но търговецът не се спрял, защото бил упорит и вярвал в елмазната планина, а всеки знае, че шепа елмази струват повече от планина сребро или хълм злато. И третият търговец видял в далечината странна картина: насред пустинята, превит одве, стоял човек и държал на раменете си елмазен трон, а на него седяло чудовище с черна муцуна и пламтящи очи. «Колко се радвам да те видя, о, почитаеми пътнико! — изхъркал превитият. — Запознай се, това е демонът на алчността Мардуф и сега ти ще го държиш на раменете си, докато не дойде да те смени някой друг користолюбец като теб и мен.»“
На това място разказът прекъсна, защото мистър Фандорин отново бе покрил числата и втория път банката пак не се падна на рожденичката. След пет секунди на масата остана само мисис Труфо — всички останали изчезнаха яко дим.
Все си мисля за приказката на мистър Фандорин. Тя не е толкова елементарна, колкото изглежда.
Суитчайлд е тъкмо третият търговец. Щом чух приказката, веднага ми просветна! Да, да, той е опасен безумец. В душата му бушува неукротима страст — аз ли не знам какво е това. Неслучайно го следвам като незрима сянка още от Аден.
Вече Ви писах, скъпоценна Емили, че прекарах престоя на пристанището много ползотворно. Сигурно сте познали, че имам предвид покупката на нов навигационен уред вместо откраднатия. Да, пак имам секстант и отново редовно проверявам курса на кораба, но в случая има нещо друго. Просто се страхувах да поверя тайната си на листа. Току-виж някой я прочел, защото от всички страни съм заобиколен от врагове. Но с моя търсещ ум измислих много хубава хитрина: от днес нататък пиша с мляко. Който и да погледне, ще си каже: чист лист хартия, нищо интересно, но моята досетлива Емили ще нагрее листовете на абажура и редовете ще се появят. Добре измислено, нали?
Та за Аден. Още на парахода, докато не ни пускаха да слезем на брега, забелязах, че Суитчайлд нервничи и не просто нервничи, ами чак подскача от вълнение. Всичко започна, след като Фандорин заяви, че откраднатият шал на лорд Литълби е ключът към митичните съкровища на Изумрудения раджа. Професорът беше ужасно възбуден, мърмореше си нещо под носа и непрекъснато повтаряше: „Ох, кога най-после ще слезем на брега?“ Пита се защо?