Суитчайлд обаче дори не погледна платата със сладкишите, сирената и плодовете. Той грабна от сребърната поставка една книжна салфетка, наведе се и започна яростно да драска нещо върху нея. Съвсем му е отпуснал края, дори не смята за нужно да се прикрива пред тълпата! Изгарящ от любопитство, с небрежни стъпки се насочих към него. Но той вече се бе изправил и бе сгънал салфетката на четири, явно се канеше да я прибере в джоба. Уви, не успях да надникна през рамото му. От яд тропнах с крак и понечих да се върна, но видях, че към масата се приближава мистър Фандорин с две чаши шампанско. Едната подаде на Суитчайлд, а втората остана в ръката му. Чух русинът да казва: „Ах, мили професоре, ужасно сте разсеян! Току-що прибрахте в джоба си мръсна салфетка.“ Суитчайлд се смути, извади салфетката, смачка я и я хвърли под масата. Веднага се присъединих към тях и нарочно подхванах разговор за модата, понеже знаех, че скоро индологът ще се отегчи и ще си иде. Така и стана.
Щом той се извини и ни остави насаме, мистър Фандорин ми пошепна заговорнически: „Сър Реджиналд, кой от двама ни ще се завре под масата?“ Тогава разбрах, че поведението на професора е съмнително не само за мен, но и за дипломата. В миг помежду ни се установи пълно разбирателство: „Е, не е много удобно“ — съгласих се. Мистър Фандорин се озърна и предложи: „Нека да е честно: единият от нас ще измисли благовиден предлог, а другият ще се мушне отдолу.“ Кимнах и се замислих, но не ми хрумна нищо подходящо. „Еврика“ — прошепна моят съучастник и с бързо, почти незабележимо движение откопча едното от златните ми копчета за ръкавели. То падна на пода и с върха на обувката си дипломатът го ритна под масата. „Сър Реджиналд — високо рече той, за да го чуят околните. — Мисля, че си изпуснахте копчето.“
Уговорката си е уговорка. Застанах на четири крака и надникнах под масата. Салфетката беше съвсем близо, но проклетото копче се бе търкулнало чак до стената, а масата беше доста голяма. Представете си картинката: мъжът Ви лази под масата, и то обърнат към залата не по най-представителния начин. На връщане стана конфуз. Когато надникнах изотдолу, точно пред себе си видях две млади дами оживено да разговарят с мистър Фандорин. Щом зърнаха рижата ми глава при коленете си, дамите уплашено извикаха, а коварният ми съучастник каза невъзмутимо: „Разрешете да ви представя лорд Милфорд-Стоукс, баронет“. Дамите хладно ме изгледаха от горе на долу и без да кажат ни дума, се оттеглиха. Кипнах от ярост, скочих и извиках: „Сър, нарочно сте ги спрели, за да ми се подиграете!“ С невинна физиономия Фандорин ми отговори: „Наистина ги спрях преднамерено, но съвсем не за да ви се подиграя, сър. Просто ми хрумна, че с широките си поли те ще затулят от залата рискования ви рейд. Е, къде е вашият трофей?“
С разтреперани от нетърпение ръце разгърнах салфетката и видяхме нещо странно. Възпроизвеждам по памет:
Какви са тези геометрични фигури! Какво значи зигзагът? В какъв смисъл „palace“?37 И защо три удивителни?
Крадешком погледнах Фандорин. Той подръпна с два пръста меката част на ухото си и измърмори нещо нечленоразделно. Предполагам, на руски.
„Какво мислите за това?“ — попитах. „Нека изчакаме — загадъчно отговори дипломатът. — Той е близо до целта.“
Кои е близо? Суитчайлд? До коя цел? И добре ли е, че е близо?
Но не успях да задам всичките си въпроси, защото в залата се вдигна шум, чуха се аплодисменти и мосю Дрие, пасажерският помощник-капитан, оглушително извика през рупора: „И така, дами и господа, гранпри от нашата лотария се пада на каюта номер осемнадесет!“ До него момент бях тъй увлечен в манипулациите със загадъчната салфетка, че изобщо не забелязвах какво става в салона. А там вече бяха спрели да танцуват и бяха организирали тираж на благотворителна лотария за „Спасяване на падналите жени“ (в писмото си от 3 април Ви бях споменал за тази идиотска идея). Вие много добре знаете какво е отношението ми към благотворителността и падналите жени, така че се въздържам от коментар.
Тържествената обява подейства на събеседника ми по странен начин — той мъченически се намръщи и присви глава в раменете. В първия момент се учудих, но после се сетих, че мистър Фандорин е настанен тъкмо в 18-а каюта. Представяте ли си, щастливият жребий се беше паднал на него!
„Е стига де! — измърмори избраникът на фортуна, заеквайки повече от обичайното. — Я по-добре да ида да се поразходя“ — и понечи да тръгне към вратата, но мисис Клебер извика високо: „Това е мосю Фандорин от нашия салон! Ето го, господа! С белия смокинг с червения карамфил! Мосю Фандорин, къде отивате? Вие печелите голямата награда!“