Суитчайлд разпери ръце като балерина и извика:
— Еврика, господа! Тайната на Изумрудения раджа е разгадана!
— Oh, no — изпъшка мисис Труфо. — Not again41.
— Сега вече всичко си отива на мястото! — на пресекулки взе да обяснява професорът. — Нали съм ходил в двореца, как не се сетих по-рано! Мислих, мислих, чудих се и нищо! Още в Аден получих телеграма от един мой познат във френското Министерство на вътрешните работи и той потвърди предположенията ми, но аз пак не можех да разбера какво общо има окото и най-вече кой би могъл да бъде. Тоест, общо взето, вече е ясно кой е, но как? По какъв начин? И сега изведнъж се сетих! — той изтича до прозореца. Развяната от вятъра завеска го обви в бял саван и професорът припряно я махна с ръка. — Връзвах си вратовръзката и бях застанал до прозорец в каютата си. Гледам — вълни. Гребен до гребен чак до хоризонта. Иии… изведнъж като ми светна! Всичко се подреди — и за шала, и за сина! Чисто канцеларска работа. Ще поразровя списъците на „Екол Маритим“ и ще го намеря!
— Нищо не разбирам — измърмори Шаро. — Какви ги говорите. Какъв Маритим?…
— Ох, не, много, много е интересно! — възкликна Рената. — Обожавам да разгадавам тайни. Само че, професоре, така няма да стане, миличък. Седнете на масата, пийнете малко вино, поемете си дъх и ни разкажете всичко подробно — спокойно и ясно. И най-вече от самото начало, а не от края. Та вие сте такъв прекрасен разказвач. Но нека първо някой ми донесе шала, за да не настина от това течение.
— Искате ли да затворя прозореца от по-ветровитата страна? Веднага ще спре да ви духа — предложи Суитчайлд. — Права сте, мадам, най-добре е да разкажа всичко отначало.
— Не, не затваряйте, ще стане задушно. Хайде де, господа — гласът на Рената завибрира капризно. — Кой ще ми донесе шала от каютата? Ето ви ключа. Мосю баронет!
Рижият перко, естествено, дори не мръдна от мястото си. Но пък Рение скочи.
— Професоре, много ви моля, изчакайте ме преди да започнете! — каза той. — Връщам се веднага.
— And I’ll go get my knitting42 — въздъхна докторшата.
Тя се върна първа и чевръсто затрака с иглите. На мъжа си махна с ръка: може и да не превежда.
А Суитчайлд се приготви за триумфа си. Той май реши да се възползва от съвета на Рената и да изложи откритията си максимално ефектно.
На масата се възцари пълна тишина. Всички гледаха оратора и следяха всеки негов жест.
Суитчайлд отпи от червеното вино и се разходи напред-назад из залата. После демонстративно се спря и полуобърнат към слушателите подхвана:
— Вече ви разказах за незабравимия ден, когато раджа Багдазар ме покани в своя брахмапурски дворец. Това беше преди четвърт век, но помня всичко съвсем ясно до най-малката подробност. Първото, което ме смая, бе самият дворец. Знаех, че Багдазар е един от най-богатите хора в света, и очаквах да видя източен разкош и размах. Нищо подобно! Дворцовите постройки бяха доста скромни, без каквито и да било претенциозни орнаменти. Затова си помислих, че страстта към скъпоценните камъни, предавана в този род от поколение на поколение, от баща на син, е пропъдила всички други самолюбиви стремежи. Защо да се пилеят пари за мраморни стени, щом може да се купи още един сапфир или диамант? Брахмапурският дворец, нисък и неугледен, всъщност беше досущ като пръстеното ковчеже, в което се криеше вълшебна красота с неописуемо сияние. Никой мрамор и алабастър бездруго не би могъл да съперничи на ослепителния блясък на камъните. — Професорът пийна още малко вино и уж нещо се замисли.
Рение влезе запъхтян, почтително наметна Рената с шала и остана до нея.
— Какъв мрамор и алабастър? — шепнешком попита той.
— Говори за брахмапурския дворец, оставете ме да чуя — нетърпеливо врътна брадичка Рената.
— Вътрешната украса на двореца също беше доста семпла — продължи разказа си Суитчайлд. — Залите и стаите неведнъж са променяли вида си през вековете и от историческа гледна точка най-интересен ми се видя само горният етаж, представляващ четири зали, всяка от които бе обърната към една от посоките на света. Някога те са били открити галерии, но през миналия век са ги остъклили. И тогава стените са били украсени с много интересни фрески, изобразяващи планините, заобиколили долината от всичките й страни. Пейзажът е възпроизведен неимоверно реалистично, сякаш планините се отразяват в огледало. От философска гледна точка подобно отражение трябва да символизира двойствеността на всичко съществуващо.