Гош взе втория лист и предупреди:
— Сега започва най-интересното.
Като дете ме учеха на арабски, но учителите бяха твърде снизходителни към престолонаследника и аз не усвоих кой знае колко. По-късно, когато с майка ми бяхме във Франция, изобщо спрях с уроците и бързо забравих и малкото, което знаех. Дълги години Коранът с бележките на моя баща ми изглеждаше като вълшебна книга с магически знаци, неразгадаеми за простосмъртните. Как благодарях после на съдбата, че не съм помолил някой, който знае арабски, да ми прочете писаното в полетата! Не, аз на всяка цена трябваше да разгадая тайната сам. Докато плавах до Магреб и Левант59, отново се захванах с арабския. Полека-лека Коранът започна да ми говори с гласа на татко. Но минаха много години, преди ръкописните бележки (цветисти слова на мъдреци, откъси от стихове и житейски съвети на любящ баща към неговия син) да ми загатнат, че крият някакъв шифър. Ако записките се прочетат в определена последователност, те добиват смисъла на точна и подробна инструкция, но може да ги разбере само онзи, който ги е научил наизуст, много е мислил върху тях и ги е запечатал в паметта на сърцето си.
Най-дълго си блъсках главата над непознат стих:
Едва преди година, четейки мемоарите на един английски генерал, който се хвалеше с „подвизите“ си по време на Великото въстание (интересът ми към тази тема е напълно обясним), прочетох за предсмъртния дар на брахмапурския раджа за неговия малък син. Коранът е бил увит в шал! И тогава сякаш прогледнах. Няколко месеца по-късно лорд Литълби изложи колекцията си в Лувъра. Бях най-прилежният посетител на изложбата. Когато най-после видях шала на баща си, разбрах значението на стиховете:
А също:
Трябва ли да обяснявам, че през всичките години на изгнание аз мечтаех само за глиненото ковчеже, скътало всички богатства на света? Колко пъти съм сънувал как пръстеният капак се отваря и аз отново като в далечното си детство виждам неземното сияние да залива цялата вселена.
Съкровището ми принадлежи по право и аз съм негов законен наследник! Англичаните ме обраха, но не успяха да се възползват от плодовете на своето вероломство. Гнусният лешояд Литълби, който се фукаше с крадените „реликви“, всъщност е бил обикновен изкупвач на задигнатото. Изобщо не се съмнявах в своята правота и се страхувах само от едно — че няма да се справя с поставената задача.
Наистина извърших низ от непростими, страшни грешки. Първата е смъртта на слугите и особено на клетите деца. Аз, естествено, не исках да убивам тези невинни хора. Както правилно се досетихте, направих се на лекар и ги инжектирах с опиум. Исках само да ги приспя, но от неопитност и страх, че приспивателното няма да подейства, не изчислих дозата правилно.
Втората изненада ме чакаше на горния етаж. Когато счупих стъклото на витрината и с треперещи от благоговение ръце притиснах до лицето си бащиния шал, едната от вратите изведнъж се отвори и накуцвайки, влезе стопанинът на къщата. Според сведенията, с които разполагах, лордът трябваше да е заминал, но не щеш ли, той застана пред мен, и то с пистолет в ръката! Нямах избор. Грабнах статуетката на Шива и с всичка сила ударих лорда по главата. Той не падна възнак, а по очи, като ме сграбчи и изпръска дрехите ми с кръв. Под бялата престилка бях с парадната си униформа. Тъмносиният панталон с червени кантове много приличаше на панталоните на служителите от общинската медицинска служба. Толкова се гордеех със своята хитрост, а в крайна сметка тя ме погуби. В предсмъртните си конвулсии нещастникът откъсна от гърдите ми изпод разтворилата се престилка емблемата на „Левиатан“. Забелязах липсата й едва след като се върнах на парахода. Успях да намеря друга, но съдбоносната следа бе останала.
59
Магреб и Левант — т.е. северна и северозападна Африка и източното крайбрежие на Средиземно море. — Б.ред.