— Schrauben sie sie weibchen — произнесе полуголият на гърлест поясен немски и се наведе напред.
„Хубава работа, за втори път ме наричат куче“ — помисли си Милър.
— Стреляй в капачките — нареди той. Краката на полуголия избухнаха в алени облаци и мъжът падна възнак с болезнен вик. Милър подмина гърчещото се тяло и пристъпи към тълпата.
— От този pendejo4 ли получавате заповеди? — попита. — Чуйте ме, всички си даваме сметка какво се задава. Започне ли танцът, няма връщане, ясно? Те прецакаха tu agua5 и знаем какъв е отговорът. Навън през шлюза, нали?
Вече го виждаше по лицата им: внезапния страх от снайперистите, сетне объркването. Продължи да ги притиска, без да им оставя време да мислят. Върна се обратно към езика от долните нива, говора на образованите, на властта:
— Знаете ли какво иска Марс? Искат вие да правите точно това. Искат размирици, за да може всички да обърнат погледи насам и да си мислят, че поясните са тълпа психопати, готови да разрушат собствената си станция. Искат да се уверят, че сме същите като тях. Но не сме. Ние сме поясни и се грижим за своите.
Той избра един мъж от близкия край на тълпата. Не с такива хипертрофирали мускули като полуголия, но доста едър. На рамото му бе изрисуван разцепеният кръг на СВП.
— Ти — повика го Милър. — Искаш ли да се биеш за Пояса?
— Да — отвърна мъжът.
— Така и предполагах. Той също — Милър посочи с палец през рамо. — Но сега е инвалид и ще го съдят за убийство. Така че вече изгубихме един. Виждате ли? Те ни настройват едни срещу други. Не бива да им го позволяваме. Всеки от вас, когото арестуваме или нараним, ще е един по-малко, когато дойде денят. А той идва. Но има още време. Разбирате ли ме?
Мъжът със знака на СВП се намръщи. Тълпата се отдръпна от него и той остана сам. Милър го усещаше като насрещно течение. Но то менеше посоката си.
— Ще дойде и този ден, омбре — заяви мъжът със знака на СВП. — Знаеш ли на коя страна си?
В тона му прозвуча заплаха, но тя не бе подплатена със сила.
— Винаги на страната на ангелите — отвърна Милър. — Защо сега всички не се върнете на работа? Купонът свърши, а има да се вършат още много неотложни неща.
Изгубила инерцията си, тълпата взе да се разпада. По един и по двама хората започнаха да се разотиват и после целият възел сякаш се развърза в миг. Пет минути след идването на Милър единствените признаци, че нещо се е случило, бяха лежащият в локва кръв полугол мъж, раната на ухото на Милър и трупът на жената, която бе издъхнала пред погледите на петдесетина добропорядъчни граждани. Беше ниска на ръст, с костюм на служител от марсиански транспортен кораб.
„Само една жертва. Изглежда, имахме късмет тази нощ“ — помисли си мрачно Милър.
Отиде до поваления мъж. Знакът на СВП бе изцапан с кръв. Милър коленичи.
— Приятелю — заговори той. — Арестуван си за убийството на онази дама там, която и да е тя. Можеш да откажеш да отговаряш на въпроси, докато не ти бъде осигурен адвокат или представител на профсъюза, но дори само да ме погледнеш лошо, ще отърва света от теб. Разбрахме ли се?
От погледа на непознатия Милър се убеди, че са постигнали съгласие.
7.
Холдън
Холдън можеше да пие кафе при половин g. И сега седеше и държеше чашата до носа си, за да се наслади на аромата. И сръбваше по малко, за да не си изгори езика. Пиенето на кафе бе една от дейностите, които не понасяха добре липсата на гравитация, но при половин g всичко беше наред.
В малката каюткомпания на „Рицар“ цареше тишина. Дори обичайно приказливият Алекс бе замлъкнал. Еймъс бе поставил тежкия си пистолет на масата и го гледаше втренчено. Шед спеше. Наоми седеше от другата страна, пиеше чай и поглеждаше към пулта до нея. Беше организирала смени за дежурства.
Докато държеше ума си съсредоточен върху кафето, не му се налагаше да мисли за Ади и за последната ѝ изплашена въздишка, преди да се превърне в сияещ газ.
Алекс развали усамотението му, като заговори.
— Все в някой момент трябва да решим накъде да се отправим — подхвърли той.
Холдън кимна, отпи от кафето и затвори очи. Мускулите му се тресяха като дръпнати струни, периферното му зрение бе изпълнено със святкащи точици. Първите симптоми на възстановяването след „сока“, което сигурно щеше да е от тежките. Искаше му се да се наслади на тези последни моменти, преди да го смаже болката.