— Засега се справям на разстояния до около шестстотин метра — поясни той, — но лесно мога да подобря резултата. Ще използвам свръхчувствителна антена, а имам и някои идеи за схемата. Големият проблем е алгоритъмът на търсене. Както и честотната дискриминация, макар че и за това имам нещо предвид. Сигурен съм, че без много усилия ще стигна до хиляда и четиристотин метра. Хиляда и четиристотин метра… близо миля.
— Впечатляващо, Елис, наистина — каза тя. И беше искрена, реализацията на идеята беше в типично негов стил.
Той отново въртеше антената. Тя се приближи зад гърба му и се наведе над него. Антената беше насочена към жилищен блок, недалеч от полите на Телеграф Хил. Той почти веднага попадна на нова картина. Робин Лийч с предаването „Стилът на богати и известни“. Още няколко чуквания по клавишите. Сега видя, че се опитва да сканира апартаментите от последния етаж на блока.
Чук, чук. Ръш Лимбо.
Чук, чук. Видеоигра „Супер Марио Брадърс“,
Чук, чук. Мъж проснат върху друг — твърдо порно.
— Само че — започна тя, — ще си призная, че не разбирам целта.
— Хайде сега — обади се той разсеяно, — мисля, че трябва да ти е ясно.
Чук, чук. Реклама: новата видеокасета с Джейн Фонда по време на упражненията й.
— Ако искаш да докажеш с това някому, че някъде там има много хора, които всяка нощ си пълнят главите с боклуци, имам една новина за теб: никой няма да оспори подобно твърдение.
— Нищо не се опитвам да доказвам — възрази й той. Гледаше екрана и почукваше с пръст по настройката. „Гафове на знаменитости и тъпи шеги“. — Това е наблюдение.
— Да — съгласи се тя, — наблюдаваш много боклук.
— Не. Наблюдавам хора. Едно време — през шейсетте — старите хора мъдро заявяваха „Ти си онова, което ядеш“. Глупости на търкалета. „Ти си онова, което гледаш“ и това твърдение е много по-близко до истината. — Говореше с жар и беше крайно необичайно да го види така развълнуван.
— Покажи ми какво си избрал на екрана пред себе си, какво гледаш, какво изключваш и само за месец ще знам съвсем точно що за човек си. — Спря за малко и на екрана се появи картина на MTV с „Пърл Джем“. — Само след няколко години оптичните кабели ще докарват в стаите ни по петстотин канала. И тогава няма да ми трябва цял месец, за да те разбера какво представляваш. Дай ми възможност да те погледам в течение на един ден какво избираш и вече ще си ми ясен.
Още няколко чуквания. На екрана имаше… числа. Но тя едва ги различаваше.
Той хвана блока и завъртя няколко потенциометъра върху пулта за настройка. Числата вече бяха доста по-ясни. Можеше дори да различи черна стрелка на курсора на мишката да пълзи по формуляр, който подозрително приличаше на данъчна декларация номер 1040.
Едва сега схвана какво вижда. Това не беше телевизор или кабелна програма. Някой там в основата на хълма използваше една от множеството програми за автоматизирано попълване на данъчни декларации.
Така че в този момент тя наблюдаваше как един непознат преглежда собственото си счетоводство.
Непознатият се върна към първа страница на декларацията си. Ясно се виждаха имената — съпруг и съпруга, — адресът и номерата на социалните им осигуровки22. Четяха се имената и рождените дати на двете им деца, следваха доходите. Сякаш надничаше през рамото на непознатия.
Не, беше много по-лошо: сякаш надзърташе през отворения му прозорец.
А като се замисли, разбра, че е много по-лошо дори и от това. Защото онзи, който не си дърпа щорите, не може да иска от съседите си да не поглеждат през прозореца му. А в случая нещастникът седеше, затворен между четирите стени на стаята си, и вярваше, че е сам. Тя се извърна от екрана. Не можеше да гледа повече. Чувстваше се, като че ли трябва да се обади на тези хора утре сутринта и да им се извини.
— Ето — проговори Елис, — не е само боклук.
„Окей — отговори му тя наум, — сега вече разбирам. Но още не мога да си отговоря защо?“
Той отново се бе заел с дистанционното, изоставяйки човека с данъчната декларация. Но тя не можеше да гледа повече. Скенерът я плашеше. Струваше й се мръсен… неморален.